Юмрукът на Бога
- Автор: Форсайт Фредерик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Петков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Юмрукът на Бога». Краткое содержание книги:
Майк Мартин, майор от британските САС, спокойно може да мине за арабин. Изпращат го със задача в Кувейт и в Багдад, след което той се спуска с парашут в иракските планини, в изпълнение на най-опасната мисия в неговия живот: откриването и унищожаването на Юмрука на Бога. Кое е тайнственото оръжие, с което Саддам Хюсейн заплашва да отнеме живота на стотици хиляди британски и американски войници; защо съюзниците не навлязоха в Багдад и не елиминираха иракския президент; кой е иракският шпионин от най-близкото обкръжение на Саддам, готов да подава строго засекретена информация на съюзниците? Фредерик Форсайт поддържа напрежението докрай и доказва по най-блестящ начин, че е ненадминат майстор на трилъра.
Президентът кимна към генерал Фарук Ридха.
— Вярно ли е или е лъжа, рефик?
— За тях е нормално, господин президент — отговори човекът, който командваше артилерията и ракетите САМ, — да изпратят първо изтребителите, снабдени с ракети за поразяване на отбраната, сетне бомбардировачите за обекта. Винаги правят така. Досега не се е случвало да се изпратят само два самолета без подкрепа за обект с висок приоритет.
Саддам предъвка отговора, без тъмните му очи да издават какво мисли. Това беше част от властта, която имаше над тези мъже — те никога не знаеха как ще реагира.
— Има ли някаква възможност, рафик Хатиб, тези хора да са скрили нещо от теб, да знаят нещо повече от онова, което са казали?
— Не, господин президент, те бяха… убедени да сътрудничат напълно.
— Тогава с това се приключва въпросът, така ли? — попита президентът тихо. — Нападението е било просто нещастна случайност.
Навсякъде из стаята закимаха глави. Когато отекна крясъкът, всички се парализираха.
— ГРЕШИТЕ! Всички грешите!
За секунда гласът се върна към тих шепот, но страхът се бе вселил. Всички те знаеха, че мекият тон би могъл да предшества най-страшни разкрития, най-жестоки наказания.
— Не е имало камиони, не е имало армейски камиони. Обяснение, дадено на пилотите в случай, че ги заловят. Има още нещо, не е ли така?
Повечето вече се потяха, въпреки климатичната инсталация. Винаги е ставало така, когато тиранът на племето е викал магьосника да открие вещицата и всички от племето са седели и треперели да не би жезълът му да посочи него или нея.
— Има заговор — прошепна президентът. — Има предател. Някой е предател, който заговорничи срещу мен.
Потъна в мълчание и ги остави да треперят. После се обърна към тримата мъже, които седяха точно срещу него.
— Намерете го! Намерете го и го доведете при мен. Той ще разбере какво е наказанието за такива престъпления. Той и цялото му семейство.
Напусна стаята сърдито, последван от личния си телохранител. Шестнайсетте мъже не смееха дори да се погледнат. Щеше да има жертвоприношение. Никой не знаеше кой ще бъде пожертван. Всеки се боеше за себе си, да не е казал случайно нещо, макар и това да не беше задължително. Петнайсет от мъжете стояха настрана от шестнайсетия — онзи, който щеше да посочи вещицата, човека, когото наричаха Ал-Муаззиб, Мъчителя. Той щеше да поднесе жертвата.
И Хасан Рахмани запази мълчание. Не остана време да спомене за прехванатите радиопредавания. Операциите, ръководени от него, бяха деликатни, изтънчени и основани на детективска работа, на истинско разузнаване. Последното, което би желал, беше да чуе как дебелите ботуши на АМАМ трополят по неговите проучвания.
Изтръпнали от ужас, министрите и генералите се върнаха към задълженията си в нощния мрак.
— Не ги държи в сейфа на кабинета си — каза Ави Херцог, наричан още Карим, на своя ръководител Гиди Барзилаи, докато закусваха късно сутринта на следващия ден.
Срещата беше безопасна, в апартамента, където живееше Барзилаи. Херцог се обади от телефонна кабина едва след като Едит Харденберг беше влязла в банката. Скоро след това пристигнаха хората от Ярид, направиха „кутия“ около своя колега и го придружиха до мястото на срещата, за да са сигурни, че няма и най-малък шанс да го проследят. Ако му беше пораснала „опашка“, щяха да я видят. Такава им беше специалността.
Гиди Барзилаи се приведе през покритата със съдове маса, със светнали очи.
— Чудесно, пиленцето ми, сега зная къде не държи шифрите. Въпросът е къде са всъщност?
— В бюрото му.
— В бюрото ли? Ти си луд. Всеки може да го отвори.
— Виждал ли си го?
— Бюрото на Гемютлих ли? Не.
— Очевидно е много голямо, много претрупано с украси и много старо. Истинска антика. Освен това в него има отделение, което е толкова трудно да се открие, че Гемютлих го смята за по-сигурно от какъвто и да е сейф. Според него един крадец може да се захване със сейфа, но никога няма да се сети за бюрото. А дори да го претърси, никога няма да открие отделението.
— И тя не знае къде е то?
— Не знае. Не го е виждала отворено. Той винаги се заключва в кабинета, когато трябва да направи справка.
Барзилаи премисли казаното.
— Хитро копеле. Не мислех, че е способен на такова нещо. Знаеш ли, че вероятно е права?