Юмрукът на Бога
- Автор: Форсайт Фредерик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Петков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Юмрукът на Бога». Краткое содержание книги:
Майк Мартин, майор от британските САС, спокойно може да мине за арабин. Изпращат го със задача в Кувейт и в Багдад, след което той се спуска с парашут в иракските планини, в изпълнение на най-опасната мисия в неговия живот: откриването и унищожаването на Юмрука на Бога. Кое е тайнственото оръжие, с което Саддам Хюсейн заплашва да отнеме живота на стотици хиляди британски и американски войници; защо съюзниците не навлязоха в Багдад и не елиминираха иракския президент; кой е иракският шпионин от най-близкото обкръжение на Саддам, готов да подава строго засекретена информация на съюзниците? Фредерик Форсайт поддържа напрежението докрай и доказва по най-блестящ начин, че е ненадминат майстор на трилъра.
Старецът започна да хленчи, че за пръв път виждал апарата, че някой трябва да е прескочил оградата през нощта, за да го зарови там, но бързо го повалиха с приклади на земята, а след това и жена му, защото се разпищя.
Майорът разгледа трофея. Дори и той разбра, че някои от йероглифите по чувала наподобяват букви на иврит.
Не им трябваше слугата или старицата, само мъжът. Той беше над седемдесет години, но четирима от войниците го хванаха за глезените и китките, изнесоха го навън и го хвърлиха като чувал с картофи в единия от камионите.
Майорът беше щастлив. В резултат на анонимен донос беше изпълнил дълга си. Началниците му щяха да са доволни. Случаят не беше за затвора Абу Граиб. Той отведе арестувания в централата на АМАМ и Гимнастическия салон. Там, мислеше си той, им е мястото на израелските шпиони.
В същия този ден, 16 февруари, Гиди Барзилаи пристигна в Париж, за да покаже рисунката на Мишел Леви. Възрастният антиквар се зарадва, че има възможност да помогне. Само веднъж преди това бяха поискали нещо от него — да заеме някакви мебели на катса, който се опитваше да проникне в една къща като търговец на антики.
Мишел Леви бе поласкан от факта, че Мосад се консултира с него, че има възможност да помогне и така да разнообрази старческото си ежедневие.
— Бул — рече той.
— Моля — каза Барзилаи, реши, че го нагрубяват.
— Бул — повтори старецът. — Пише се по два начина. Големият френски мебелист. Това е неговият стил, определено. Но да знаете, че не го е правил той. Периодът е прекалено късен, за да е той.
— Тогава от кого е?
Мосю Леви беше над осемдесет, с оредяла бяла коса, прилепнала по сбръчкания му череп, но бузките му розовееха като ябълки, а очите му блестяха от удоволствие, че живее.
— Ами когато Бул умрял, той оставил работилницата на своето протеже, германеца Ойбен. Той на свой ред я оставил на друг германец, Ризенер. Смятам, че това е от времето на Ризенер. Положително от някой негов ученик, а може би от самия майстор. Ще го купувате ли?
Шегуваше се, разбира се. Знаеше, че Мосад не купува предмети на изкуството. Очите му светеха закачливо.
— Да речем, че се интересувам от него — отвърна Барзилаи.
Леви беше очарован. Щяха да правят някой от палавите си номера. Никога нямаше да разбере какво точно, но все пак беше забавно.
— Тези писалища…
— Бюра — прекъсна го Леви, — това е бюро.
— Добре, дали се случва в тези бюра да има тайно отделение?
Ставаше все по-интересно.
— Аха, искате да кажете кашет. Разбира се. Трябва да знаете, млади човече, че преди много години, когато мъжът е можел да бъде призован на дуел и убит на полето на честта, дамите, които са поддържали любовни връзки, е трябвало да бъдат много дискретни. Тогава не е имало телефони, факс, видео. Всичките си неприлични мисли любовникът е трябвало да напише на хартия. Сетне тя трябвало да я скрие от съпруга си.
Не във вграден сейф — такива не е имало. Нито в желязна кутия — защото съпругът ще й вземе ключа. Така че навремето хората от обществото са поръчвали мебели с кашет. Невинаги, но доста често. Нужен е бил майсторлък, за да не се забелязва, нали разбирате?
— Как може да разбере човек, дали мебел, която… възнамерява да купи, има такъв кашет?
О, прекрасно! Човекът от Мосад нямаше да купува бюро от Ризенер, той щеше да бърка в него.
— Искате ли да видите такова нещо? — попита Леви.
Обади се на няколко места, а после излязоха от магазина и взеха такси. Отидоха при друг антиквар. Леви проведе шепнешком разговора си с него, мъжът кимна и ги остави сами. Леви беше казал, че ако може да продаде антиката, ще иска малък хонорар, задето е намерил купувач, и нищо повече. Обяснението беше задоволително, защото това често се случваше в света на антикварите.
Бюрото, което разгледаха, напомняше онова във Виена.
— Е, разбира се — рече Леви, — кашетът не е голям, иначе ще се забележи по размерите, тъй като външните няма да отговарят на вътрешните. Затова е тесен — вертикален или хоризонтален. Може би не повече от два сантиметра, скрит зад панел, който изглежда солиден, но всъщност е като две тънки колкото вафлена кора дъсчици, между които е разположен кашетът. Ключът е в бутона, който го отваря.
Той извади едно от горните чекмеджета.
— Опипайте вътре.
Барзилаи бръкна, върховете на пръстите му докоснаха дъното.
— Опипайте наоколо.
— Няма нищо — рече катсата.
— Това е така, защото няма нищо — рече Леви. — Тук няма. Но може да има копче, езиче или бутон. Гладък бутон — натискате го; копче — завъртвате го; езиче — обръщате го на едната или на другата страна, за да видите какво ще стане.