Юмрукът на Бога
- Автор: Форсайт Фредерик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Петков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Юмрукът на Бога». Краткое содержание книги:
Майк Мартин, майор от британските САС, спокойно може да мине за арабин. Изпращат го със задача в Кувейт и в Багдад, след което той се спуска с парашут в иракските планини, в изпълнение на най-опасната мисия в неговия живот: откриването и унищожаването на Юмрука на Бога. Кое е тайнственото оръжие, с което Саддам Хюсейн заплашва да отнеме живота на стотици хиляди британски и американски войници; защо съюзниците не навлязоха в Багдад и не елиминираха иракския президент; кой е иракският шпионин от най-близкото обкръжение на Саддам, готов да подава строго засекретена информация на съюзниците? Фредерик Форсайт поддържа напрежението докрай и доказва по най-блестящ начин, че е ненадминат майстор на трилъра.
Обикновено Омар Хатиб оставяше подчинените му да провеждат разпитите, задоволявайки се с това, да определя доколко жестоки да са и да надзирава резултата. Но случаят беше толкова деликатен, че пое задачата лично, оставяйки всички останали зад непропускащата звуци врата.
От тавана на килията се подаваха две стоманени куки, на разстояние метър една от друга, а от тях висяха две къси вериги, прикачени на дървена летва. Беше накарал да вържат китките на заподозрения в краищата на гредата, така че мъжът висеше с ръце, разтворени на разстояние един метър. Тъй като не стояха вертикално, натоварването на ставите ставаше още по-голямо.
Краката висяха на десет сантиметра от пода, като глезените им бяха вързани на друг, дълъг един метър прът. Тази поза във формата на „X“ откриваше достъп до всички части на тялото, а тъй като висеше в средата на помещението, до него можеше да се стигне от всички страни.
Омар Хатиб остави окървавената палмова пръчка на една маса и застана отпред. Маниакалните писъци на мъжа при първите петдесет удара бяха престанали, замрели до умолителен шепот. Хатиб се втренчи в лицето му.
— Ти си глупак, приятелю. Можеш толкова лесно да сложиш край на всичко това. Предал си президента, но той е милостив. Имам нужда само от признанието ти.
— Не, кълна се… уа-Аллах-ел-Адхим… в името на Великия Аллах, никого не съм предавал.
Мъжът плачеше като дете, по лицето му се стичаха сълзи на агония. Мекушав е, отбеляза Хатиб, няма да му трябва много.
— Да, предал си. Предал си Кабдату Аллах. Нали знаеш какво означава това?
— Разбира се — изхленчи мъжът.
— И знаеш къде е прибран на сигурно място?
— Да.
Хатиб вдигна коляно и го заби в откритите тестикули. Мъжът би искал да се превие на две, но не можеше. Той повърна, повърнатото потече по голото тяло и започна да капе от края на пениса.
— Да… какво?
— Да, сайди.
— Така е по-добре. А къде беше скрит Юмрукът на Бога, та нашите врагове да не знаят?
— Не, сайди, това е тайна.
Ръката на Хатиб се стрелна и зашлеви увисналия мъж по лицето.
— Манюк, мръсен манюк, а тогава как днес на разсъмване вражеските самолети го бомбардираха и унищожиха нашето оръжие?
Затворникът разтвори широко очи, шокът му надви срама от обидата. Манюк на арабски означава мъж, който играе пасивна роля в хомосексуалното съвкупление.
— Но това не е възможно. Никой, освен малцина не знае за Ал-Кубай…
— Но враговете знаеха… те го съсипаха.
— Сайди, кълна се, това не е възможно. Никога не могат да го намерят. Човекът, който го построи, полковник Бадри, го маскира така добре…
Разпитът продължи още половин час до неизбежния си край.
От размислите му го изтръгна самият президент.
— А кой е той, нашият предател?
— Инженерът, доктор Салах Сиддики.
Всички ахнаха. Президентът кимна бавно, сякаш е подозирал този човек открай време.
— Може ли да попитам — обади се Хасан Рахмани, — за кого е работила тази отрепка?
Хатиб хвърли отровен поглед към Рахмани и не отговори веднага.
— Това не каза.
— Но ще каже, ще каже — настоя президентът.
— Господин президент — промърмори Хатиб. — Трябва да ви докладвам, че за съжаление в този момент от признанията си предателят умря.
Рахмани скочи на крака, пренебрегвайки протокола.
— Господин президент, трябва да протестирам. Това е проява на смайваща некадърност. Предателят трябва да е имал връзка до враговете, някакъв начин да изпраща съобщенията си. Сега никога няма да научим.
Хатиб му хвърли изпълнен с такава омраза поглед, че Рахмани, който като ученик при господин Хартли беше чел Киплинг, си спомни за Крейт, пепелянката, която съскала: „Внимавай, аз съм смъртта!“
— Какво имаш да кажеш? — попита президентът.
Хатиб беше изпълнен с разкаяние.
— Господин президент, какво мога да кажа? Мъжете, които служат под моя команда, ви обичат като баща, не, повече дори. Готови са да умрат за вас. Когато чули мръсният предател да си признава… са се престарали.
Глупости! — помисли си Рахмани. Но президентът кимна бавно. Такива слова обичаше да чува.
— Разбираемо е — рече той. — Такива неща се случват. А ти, бригаден генерал Рахмани, който критикуваш колегата си, постигнал ли си някакъв успех?
Направи впечатление, че не се обърна към Рахмани с думата рафик, другарю. Трябваше да внимава, много да внимава.
— Има предавател, господин президент, и той е в Багдад.
И разкри онова, което му бе казал майор Заид. Мислеше да добави едно последно изречение: „Още едно предаване и ако го прихванем, смятам, че ще уловим човека, който работи с предавателя“, но реши, че за това е още рано.