Юмрукът на Бога
- Автор: Форсайт Фредерик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Петков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Юмрукът на Бога». Краткое содержание книги:
Майк Мартин, майор от британските САС, спокойно може да мине за арабин. Изпращат го със задача в Кувейт и в Багдад, след което той се спуска с парашут в иракските планини, в изпълнение на най-опасната мисия в неговия живот: откриването и унищожаването на Юмрука на Бога. Кое е тайнственото оръжие, с което Саддам Хюсейн заплашва да отнеме живота на стотици хиляди британски и американски войници; защо съюзниците не навлязоха в Багдад и не елиминираха иракския президент; кой е иракският шпионин от най-близкото обкръжение на Саддам, готов да подава строго засекретена информация на съюзниците? Фредерик Форсайт поддържа напрежението докрай и доказва по най-блестящ начин, че е ненадминат майстор на трилъра.
— Мога ли вече да скъсам, да сложа край на връзката?
— Не, Ави, все още не. Ако е така, справил си се блестящо. Но не си отивай, продължавай да разиграваш театър. Ако изчезнеш сега, тя ще се сети за последния ви разговор, ще събере две и две и ще има пристъп на разкаяние, или нещо от този род. Остани с нея, говорете, но никога повече на тема банки.
Барзилаи обмисли проблема, пред който стоеше. Никой от хората му във Виена не беше виждал бюрото, но имаше друг човек, който го беше виждал.
Той изпрати кодирано съобщение до Коби Дрор в Тел Авив. Там повикаха „наблюдателя“ и го настаниха в една стая с художника.
Наблюдателят не беше много талантлив човек, но имаше едно качество, което бе смайващо — зрителна памет. В продължение на пет часа седя със затворени очи и се връща мислено към разговора си с Гемютлих, докато се представяше за адвокат от Ню Йорк. Основната му задача тогава беше да открие следи от алармена инсталация върху прозорците и вратите, стенен сейф или жици, които говорят за сигнални датчици — всички номера, които правят едно помещение сигурно. Това беше отбелязал и докладвал. От бюрото въобще не се бе интересувал тогава. Но седмици по-късно, седнал в помещението под булевард „Цар Саул“, той можеше да затвори очи и да види всичко отново.
Чертичка по чертичка той описа бюрото на художника. От време на време поглеждаше нарисуваното, правеше поправки и пак започваше. Художникът работеше с туш, с тънко перо и оцветяваше с водни бои. След пет часа той създаде точна оцветена рисунка на бюрото, което се намираше в кабинета на хер Волфганг Гемютлих във Винклербанк, на улица „Балгасе“ във Виена.
Картината замина с дипломатическата поща от Тел Авив за посолството на Израел в Австрия. Гиди Барзилаи я получи след два дни.
Преди това прегледаха списъка на саяните из цяла Европа и сред тях откриха някой си мосю Мишел Леви, антиквар на булевард „Распай“ в Париж, смятан за един от водещите специалисти по класически мебели на континента.
Едва през нощта на четиринайсети, същия ден, когато Барзилаи получи рисунката във Виена, Саддам Хюсейн свика отново министрите, генералите и началниците на тайните служби.
И отново заседанието стана по искане на началника на АМАМ Омар Хатиб, който беше предал вестта за успеха си чрез зетя Хюсейн Камел, и отново то се проведе в една вила през нощта.
Президентът влезе в помещението и махна на Хатиб да докладва какво е открил.
— Какво да кажа, господин президент? — Началникът на тайната полиция вдигна ръце, а после ги отпусна безпомощно. Един майсторски изигран етюд на скромност.
— Както винаги президентът излезе прав. Наистина бомбардировката на Ал-Кубай не е била случайна. Наистина е имало предател и той е заловен.
Стаята забръмча от подлизурски изблик на учудване. Човекът, който седеше на тапицирания стол с права облегалка, с гръб към стената без прозорци, разцъфна в усмивка и вдигна ръце да сложи край на тези ненужни овации. Те престанаха, но не веднага.
„Нали бях прав, говореше усмивката, не съм ли винаги прав?“
— Как откри всичко, рафик? — попита президентът.
— Съчетание от късмет и детективска работа — призна скромно Хатиб. — Колкото до късмета, знаем, че е дар от Аллах, който се усмихва благосклонно на нашия президент.
— Два дни преди нападението на бомбардировачите на Бени Наджите, на близкия път е имало контролно-пропускателен пост. Просто най-рутинна, случайна проверка от моите хора, които проверявали за дезертьори, контрабандни стоки… Отбелязали са номерата на колите.
Преди два дни ги проверих и установих, че повечето от тях са били местни — пикапи и камиони. Но е имало и една скъпа кола, с багдадска регистрация. Издирихме собственика — човек, който е имал причина да посети Ал-Кубай. Но като се обадихме по телефона, се уверихме, че не е посещавал завода. Защо тогава е бил в района, запитах се аз.
Хасан Рахмани кимна. Това наистина беше добра детективска работа, стига да беше вярно. Не подобаваше на Хатиб, който обикновено разчиташе на грубата сила.
— И защо е бил там? — поиска да знае президентът.
Хатиб замълча в стремежа си да постигне максимален ефект.
— За да отбележи точното описание на депото за нарязване на старите автомобили, да определи разстоянието от най-близкия отличителен белег на местността и точните посоки по компаса — всичко, от което ще има нужда една авиация, за да го намери.
Присъстващите изпуснаха шумно дъх.
— Но това стана по-късно, господин президент. Първо поканих този човек при мен в централата на АМАМ, за да си поговорим откровено.
Хатиб се върна мислено към откровения разговор в Садун, Багдад, в мазето под централата на АМАМ, известно като Гимнастическия салон.