Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Цялата им империя е построена върху робския труд — каза чичо ѝ. — Точно затова са тук, за още роби. — Наметнал бе тежък плащ, ръката му почиваше на рамото на Рева, дишаше затруднено, но очите му бяха ясни както винаги.
— Не виждам обсадни машини — отбеляза Антеш. — Нито стълби.
— И те ще се появят, не бой се — каза чичо Сентес. — Сигурно се надяват дотогава да са ни уплашили до смърт.
Рева проследи погледа му и видя самотен ездач да се отделя от войската и да пришпорва в галоп коня си по пътеката през водата. Спря на стотина крачки от портата и вдигна глава към тях, вятърът развяваше плаща му. Беше висок мъж с черен нагръдник и стискаше свитък. Погледът му откри васалния лорд, мъжът се поклони небрежно и разви свитъка с презрителна усмивка на лице.
— Васален лорд Сентес Мустор — зачете той на езика на Кралството, с акцент, но иначе ясно. — С настоящото ви се нарежда да предадете земите си, градовете си и собствеността си на Воларианската империя. Покорното подчинение на тази заповед гарантира справедливо и щедро отношение към вас и вашите хора. В замяна на съдействието ви при смяната на властта ще получите…
— Лорд Антеш — каза чичо Сентес. — Не виждам знаме за примирие, а вие?
Антеш смръщи вежди и поклати глава.
— Май и аз не виждам такова, милорд.
— Ами тогава…
— … бърз транспорт до земя по ваш избор — продължаваше воларианецът, вдигнал свитъка пред очите си. — Плюс петдесет килограма зла… — Задави се, когато стрелата на Антеш проби свитъка и нагръдника зад него. Падна от коня и остана да лежи неподвижно на пътеката, свитъкът забоден в гърдите му.
— Добре — каза васалният лорд и се обърна. — Уведомете ме, когато пристигнат и другите.
6.
Вейлин
Не бе в състояние да определи възрастта на еорилката. Някъде между петдесет и седемдесет може би. По лицето ѝ имаше много бръчки, устните ѝ бяха на браздички от възрастта, а дългите ѝ плитки сивееха. Но беше стройна и изглеждаше нетипично силна и жизнена за толкова стара жена. Седеше от другата страна на огъня с изправен гръб и кръстосани крака; дори ръцете ѝ бяха атлетични. Зад нея чакаше многобройната еорилска войска: някои бяха слезли от седлата, повечето — не, над десет хиляди конници, отзовали се в отговор на призива му. Името на еорилката, преведено от Инша ка Форна, беше необичайно за нейния народ, защото се състоеше само от една дума — Мъдрост.
— За много молиш, човече от кулата — беше го предупредила младата еорилка. — Последно са дошли толкова много по време на войната с хората-зверове. Но тогава нашите хора са познавали човека от кулата, а теб не те познават. Мъдрост ще реши.
Седяха така от ранния следобед, вече няколко часа, и жената се взираше в него през дима на огъня. Вейлин не бе чул отклик от кръвната песен, жената не притежаваше дарба, поне не такава, каквато песента да разпознае. Десетдневният поход ги бе довел тук, при езерото, което еорилите наричаха Сребърна сълза, малък водоем насред обширните равнини, където еорилите вече се бяха събрали и ги чакаха.
— Ал Мирна искаше мирен живот — каза накрая Мъдрост на родния му език, при това безупречно, и Вейлин се стресна от звука на гласа ѝ след дългото мълчание. — Беше човек с много битки в миналото си, уморен от войната. Точно заради тази умора му вярвахме. Трябва да си енергичен, за да се стремиш към войната, а ти, Вейлин Ал Сорна, си много енергичен.
— Може и така да е — отговори той. — Но и аз съм видял много битки. Болно ми е, че още веднъж трябва да поведа толкова много хора на война.
— Тогава защо го правиш?
— Защо тръгва на война един разумен човек? Да защити доброто и да унищожи лошото.
— Воларианците искат да унищожат родината ти. Но тя е далече оттук.
— Вашата горска сестра видя сърцата на онези хора. Те няма да спрат с моята родина. А аз видях какво са сторили на ледените хора. Те ще вземат всичко, което им позволим, от сеорда, от лонаките, от вас.
— И ако ти дадем воините си, младия цвят на народа си, колцина ще се върнат?
— Не знам. Мнозина ще загинат, не отричам. Но знам едно — че еорилите така или иначе ще трябва да влязат в битка с нашественика, било в моето кралство или в тези равнини.
— За да стигнем до кралството ти, трябва да минем през гората. Вярваш, че сеорда ще ни позволят?
— Вярвам, че ще се вслушат в думите на сляпата жена.
Сега беше ред на Мъдрост да се стресне. Присви очи и застина.
— Виждал си я?
— И говорих с нея.
Устата на еорилката трепна и Вейлин се досети, че старицата води борба със страха си. Накрая тя стана, като си мърмореше под нос: