Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Остроумният отговор на Саймън — който той всъщност още не беше измислил — беше изпреварен от повдигането на входното платно на палатката. Мъничка фигурка се появи там, мълчалива и сериозна.

— Лелет! — възкликна Джеръмайъс. — Влизай! Искаш ли да се разходим? Или пък да ти доразкажа приказката за Мандуоуд и мечката?

Момиченцето пристъпи крачка напред — това беше начинът й да изрази съгласие. Погледът й, когато за миг го обърна към Саймън, беше смущаващо не детски. Той си спомни как тя бе гледала на Пътя на сънищата — свободно създание в своята стихия, летящо, ликуващо — и изпита смътно чувство на срам, като че ли по някакъв начин допринасяше едно прекрасно същество да се държи в плен.

— Отправям се на път — каза той. — Грижи се за Джеръмайъс, Лелет. Не му позволявай да пипа никакви остри неща.

Джеръмайъс го замери с парцала за лъскане.

Навън Саймън дълбоко си пое дъх. Въздухът беше студен, но той си помисли, че е съвсем мъничко по-топъл, отколкото преди няколко дни — сякаш някъде наблизо пролетта надничаше откъде да дойде.

„Победихме само Фенгболд — предупреждаваше се той. — Въобще не сме засегнали Краля на бурите. Така че няма голяма вероятност да сме прогонили зимата“.

Но тази мисъл повдигна друг въпрос. Защо Кралят на бурите не бе изпратил помощ на Фенгболд, както бе направил за Елиас при обсадата на Наглимунд? Разказите на оцелелите за ужаса при нападението на норните беше толкова жив в паметта на Саймън, колкото и спомените за собствените му приключения. Ако мечовете бяха толкова важни и ако на Хикеда'я беше известно, че Джосуа притежава един от тях — което, според принца и Деорнот, беше почти сигурно — защо тогава защитниците на Сесуад'ра не се оказаха изправени срещу армия от ледени гиганти и въоръжени норни? Имаше ли това нещо общо със самия Камък?