![Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/9/1/km-kulata-na-zeleniya-angel-chast-prva-bg-download.jpg)
Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: Спомен, печал и трън #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-553-3
- Переводчик: Роза Григорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]». Краткое содержание книги:
— Скачайте! — викна монахът. — Бързо!
Мириамел се обърна към Исгримнур. Херцогът гледаше изумен, но след миг се стегна и я побутна.
— Чу ли? — изръмжа той. — Скачай!
Тя скочи, падна тежко на пясъка и се търкулна. Пламнало нещо се вкопчи в наметалото й, но тя го отблъсна с ръце. След миг със силно пухтене Исгримнур тупна до нея. Гхантите — врещяха и се мятаха бясно по покрития с трева бряг — не им обръщаха внимание. Херцогът се изправи и протегна ръце нагоре. Камарис се наведе над ръба на гнездото и му пусна Тиамак. Херцогът падна на пясъка под тежестта му, но успя да го хване и не го изпусна. След миг и Камарис скочи долу. Хукнаха по пясъка. Няколко гханта, които не бяха засегнати от огнената атака на Кадрах, се втурнаха да им пресекат пътя, но Мириамел и Камарис ги изритаха. Тримата стигнаха до брега и нагазиха в тихата зелена вода.
Мириамел се просна на дъното на лодката. Едва си поемаше дъх. С няколко тласъка на пръта монахът изкара лодката до средата на канала, извън обсега на подскачащите гханти.
— Ранени ли сте? — Лицето на Кадрах беше бледо, очите му горяха трескаво.
— Какво… какво направи? — Ней стигна въздух да довърши изречението.
Кадрах наведе глава и сви рамене.
— Ами… листата на маслената палма. Хрумна ми, когато отидохте в… там де, вътре. Сварих ги. Това са неща, които умея да правя. — Той вдигна тръбата, която си беше направил от голяма тръстика. — Използвах това, за да мятам огъня. — Ръката му беше покрита с възпалени мехури.
— О, Кадрах, виж какво си направил!
Кадрах не й обърна внимание, а погледна Камарис и Исгримнур, които се бяха навели над Тиамак. На брега гхантите подскачаха и съскаха като прокълнати души, заставени да танцуват върху жарава. Петна от пламък все още горяха по предните стени на гнездото и изпращаха кълба мастилен дим в късното следобедно небе.
— Не, по-добре виж вие какво сте направили — отвърна монахът и се усмихна криво, но съвсем не недоволно.
ВТОРА ЧАСТ
КРИВОЛИЧЕЩИЯТ ПЪТ
17. Нощта на големия огън
— Не искам да ходя, Саймън. — Джеръмайъс полагаше всички усилия да почисти меча на Саймън с парцал и брус.
— Не си длъжен. — Докато намъкваше ботуша си, Саймън изохка от болка. Три дни бяха минали след битката на замръзналото езеро, но той все още чувстваше всеки свой мускул като начукан върху наковалня. — Той иска това само от мен.
Джеръмайъс изглеждаше облекчен, но не му се щеше да приеме свободата си толкова лесно.
— Но не трябва ли твоят адютант да е с теб, когато те вика принцът? Ами ако ти потрябва нещо, което си забравил? Кой ще се върне да ти го донесе?
Саймън се засмя, но спря, защото остра болка прониза гърдите му. В деня след боя той едва можеше да стои на крака. Усещаше тялото си като чувал с натрошени грънци. И досега едва се движеше, като някой престарял дядо.
— Аз просто трябва да отида и да го взема сам — или ще те извикам. Не се тревожи. Сега не е като навремето, което би трябвало да знаеш не по-зле от всички. Това не е кралски дворец като в Хейхолт.
Джеръмайъс огледа съсредоточено острието на меча, после поклати глава.
— Така говориш, но човек не знае кога един принц може да го погледне накриво. Не можеш да кажеш кога внезапно ще започне да се държи като безмилостен крал.
— Това е риск, който трябва да поема. Дай ми сега тоя проклет меч, докато не си го изтънил като карфица.
Джеръмайъс неспокойно вдигна очи. Беше малко понапълнял, откакто бе дошъл в Нови Гадринсет, но храната беше оскъдна и той все още беше далече от закръгленото момче, с което Саймън беше израсъл. Имаше измъчен вид и Саймън се съмняваше, че той някога ще изчезне напълно.
— Никога няма да повредя меча ти — каза сериозно Джеръмайъс.
— О, дявол да го вземе! — изръмжа Саймън с тренираното безразличие на врял и кипял воин. — Шегувах се. Дай ми го вече. Трябва да тръгвам.
Джеръмайъс му хвърли надменен поглед.
— Колкото до шегите, Саймън, предполага се, че те трябва да са смешни. — Въпреки усмивката, която бе започнала да извива устните му, той внимателно подаде меча. — И ще ти кажа, ако някога си наистина смешен, обещавам ти.