Друговремец [bg]

Накрая той се изправи, вдигна ме и ме отнесе на пейката. Там седна, а аз - в скута му Вратата бе отворена и над долината пред нас започваха да излизат звездите.

- Знаеш ли - казах сънливо, - че на светлината на тези звезди са й нужни хиляди години, за да ни достигне? Някои от звездите, които виждаме, може вече да са мъртви, но няма как да знаем, защото още виждаме светлината им.

- Така ли? - отвърна той, докато галеше гърба ми. - Не знаех това.

В някакъв момент заспах, без да усетя, но се поразбудих, когато ме постави внимателно на пода, на легло, скалъпено от одеяла от седлото на коня. Легна до мен и отново ме обгърна с ръце.

- Отпусни глава, поспи, моме - прошепна. - На сутринта ще те отведа у дома.

Тръгнахме на път точно преди зазоряване и слънцето ни посрещна надолу по пътеката,

водеща по-далеч от Краиг на Дун, който нямахме търпение да оставим зад себе си.

- Къде отиваме, Джейми? - попитах, възрадвана от мисълта, че мога да мисля за бъдеще с него, макар и да се бях простила с последния шанс да се върна при мъжа, който ме беше обичал. (Който щеше да ме обича?)

Джейми дръпна юздите и погледна през рамо в далечината. Каменният кръг не се виждаше оттук, но скалистият склон се издигаше не по-малко заплашително, настръхнал от канари и храсталаци. Оттук разпадащите се стени на колибата приличаха също на част от естествения пейзаж, костелива става, щръкнала от гранитния юмрук на хълма.

- Ще ми се да се бях бил с него за теб - каза внезапно Джейми, като премести поглед върху мен. Сините му очи тъмнееха в контражур, сериозни и задълбочени.

Усмихнах му се.

- Битката не беше твоя, а моя. Но ти въпреки това спечели.

Подадох му ръка и той я стисна.

- Да, но нямах това предвид. Ако се бях бил с него и бях спечелил, нямаше да се чувствам виновен. Ако изобщо...

- Няма повече „ако“- рекох твърдо. - Всичките „ако“ ми минаха през главата вчера и все пак съм с теб.

- Слава Богу - каза той с усмивка, - и Бог да ти е на помощ. - Добави: - Макар че още не разбирам защо.

Прегърнах го през кръста, докато конят се приплъзваше надолу по склона.

- Защото не мога без теб, Джейми Фрейзър, чисто и просто. Нищо повече. Сега къде ме водиш?

Джейми се изви в седлото, за да погледне отново нагоре по склона.

- По целия път нагоре по хълма се молих. Не за да останеш, не мисля, че е редно. Но се молих да имам силата да те отпратя. - Поклати глава, без да откъсва очи от възвишението. -Казах: „Боже, ако досега не си ме дарявал със смелост, направи го сега. Нека имам смелостта да не падна на колене и да не прося да остане.“ - Усмихна ми се за секунда. - Най-трудното нещо, което някога съм правил, сасенак.

Обърна се напред и поведе коня на изток. Сутринта, необичайно за това време на годината, бе бляскава и ранното слънце позлатяваше всичко, като чертаеше тънък огнен контур по юздите, по извивката на конския врат и по лицето и широките рамене на Джейми.