Друговремец [bg]

- Какво?

- Честит рожден ден. Днес е двайсети октомври.

- Така ли? Изгубила съм представа... - смотолевих. Отново треперех, от студ, от шок, от тирадата си. Джейми ме придърпа към себе си и приглади косата ми, подпря главата ми на гърдите си. Отново се разплаках, но от облекчение. В това състояние на ума бе логично да реша, че щом е научил истинската ми възраст и още ме иска, всичко ще е наред.

Джейми ме вдигна и ме отнесе до огъня, където бе поставил седлото си. Приседна и се облегна на него, като още ме държеше в скута си.

Дълго след това продума:

- Така. Разкажи ми.

Разказах му всичко, на пресекулки, но свързано. Изтощението притъпяваше всичко у мен, но все пак се чувствах удовлетворена, като заек, надбягал лисица, и открил временен подслон под някой дънер.

Не е пълна сигурност, но поне е някакъв отдих. Казах му и за Франк.

- Франк - рече Джейми тихо. - Значи все пак не е мъртъв.

- Още не е роден. - Отново се надигна малка вълна истерия, но съумях да я овладея. - Нито пък аз.

Успях да си възвърна самообладанието с помощта на Джейми, който ме галеше и потупваше леко, докато мълвеше успокоителни слова на келтски.

- Когато те спасих от Рандал при форт Уилям - каза внезапно, - си се опитвала да се върнеш. При камъните. И... при Франк. Затова не ме дочака в горичката.

- Да.

- А аз те набих след това. - Едва го издума с пропит от съжаление глас.

- Нямаше как да знаеш. Нямаше как да ти кажа. - Много ми се спеше.

- Да, нямало е как. - Той придърпа наметката, така че да ме покрива по-добре, и я втъкна внимателно под раменете ми. - Поспи сега, мо дюин. Никой няма да те нарани, тук съм.

Свих се в рамото му и позволих на преумореното си съзнание да потъне в забвение. Насилих се да изплувам само за да попитам:

- Наистина ли ми вярваш, Джейми?

Той въздъхна и ми се усмихна горчиво.

- Да, вярвам ти, сасенак. Но щеше да е много по-лесно, ако просто беше вещица.

Заспах дълбоко и се събудих схваната и с ужасно главоболие. Джейми пазеше в кожената си торба малко овес и ме накара да ям драмах - овес със студена вода. Едва го преглъщах, но хапнах малко.

Обгрижваше ме бавно и внимателно, но почти не говореше. След закуска бързо събра всичко от малкия бивак и оседла Донас.

Още вцепенена и телом, и духом, дори не попитах къде отиваме. Стигаше ми, седнала зад него, да подпра лице на широкия му гръб и да се оставя движенията на коня да ме унесат.

Слязохме от склоновете покрай езерото Мадох, през хладната утрин, към ръба на сивата вода, равна като тава. Диви патици полетяха в нестройни ята от тръстиките и закръжаха над мочурищата, като крякаха силно, за да събудят успалите се под тях живи твари. Подмина ни и добре подреден клин от гъски, които надаваха сърцераздирателния си зов.

Сивата мъгла се вдигна по обед на втория ден и ливадите с прещип и метличина се озариха от слабо слънце. На няколко километра от езерото излязохме на тесен път и свихме на северозапад. Отново се заизкачвахме към ниските хълмчета, които се превърнаха в скалисти чукари. Оттук минаваха малцина, а ние благоразумно се скривахме сред храстите, чуехме ли тропот на копита.