Друговремец [bg]

Цял следобед просто седях. Опитах се да се отърся от всяка емоция и да си служа с разума си. Джейми със сигурност го бе използвал, докато ме убеждаваше да се върна: у дома, в безопасност, при Франк. Дори малките битови удобства силно ми липсваха от време на време, например горещите вани и канализацията, а и дума да не ставаше за по-важни неща като истински медицински грижи и удобно пътуване.

Но макар и да бях готова да призная неудобствата и направо опасностите на това място, трябваше да призная и че харесвам много негови страни. Пътуванията бяха неудобни, но пейзажът все още не бе загрозен от вездесъщия бетон, нито пък от шумните смрадливи автомобили, които криеха собствени опасности. Животът бе много по-прост, такива бяха и хората. Не по-малко интелигентни, но много по-директни - с няколко сияйни изключения като Колъм Макензи, помислих си мрачно.

Заради заниманията на чичо Ламб бях живяла на най-различни места, много от които по-примитивни и неудобни от това. Лесно се нагаждах към подобни условия и „цивилизацията“ не ми липсваше дотолкова, когато бях далеч от нея, макар също толкова бързо да свиквах с неща като електрически печки и душове. Потреперих от студения вятър и обгърнах тялото си с ръце, вперила поглед в скалата.

Разумът не ми помагаше особено. Обърнах се към емоциите и започнах с голямо нежелание да възстановявам подробностите от двата си брака - първо с Франк, след това с Джейми. Накрая останах съсипана и ридаеща, а сълзите леденееха върху бузите ми.

Добре, ако разумът и емоциите не помагаха, оставаше дългът. Бях се врекла на Франк и вярвах в обета си до дъното на душата си. Бях дала обет и на Джейми с намерението да го наруша при първа възможност. А кой от двата обета бих предала сега? Останах седнала, докато слънцето се търкаляше все по-ниско в небето, а лястовиците се изпокриха по гнездата си.

Вечерницата се разгоря сред черните клони на боровете и заключих, че в тази ситуация мисленето е безполезно. Трябваше да разчим да друго - на какво, не бях сигурна. Обърнах се към раздвоената канара и направих крачка, след това втора, трета. Спрях, обърнах се и опитах в другата посока. След още няколко стъпки и преди да осъзная какво съм решила, вече бях на половината път надолу по склона, тъпчех туфите трева, подхлъзвах се и падах по сипеите.

Когато стигнах до колибата, останала без дъх от страх, че вече си е заминал, видът на пасящия Донас, вързан наблизо, ме успокои безмерно. Конят надигна глава и ме изгледа с неприязън. Пристъпвайки тихо, стигнах до вратата и я открехнах.

Беше в голямата стая и спеше на тясна дъбова пейка. Лежеше по гръб, както обикновено, със сплетени на корема пръсти и поотворена уста. Последните слънчеви лъчи от прозореца зад мен очертаваха лицето му като метална маска - по златистата кожа лъщяха сребристите следи на засъхнали сълзи, а четината с цвят на мед по бузите му просветваше.