Престолът от драконова кост

— Може и да я изхвърля — каза небрежно Саймън. Разбира се, никога нямаше да го направи, но беше изключително приятно да си представи, че е способен на това. — Искам да кажа, какво добро ми е донесла…

По средата на думите му Бинабик извика, за да го предупреди, но Саймън нямаше време да разбере какво става. Лодката се блъсна в една подводна скала и се наклони, така че кърмата цопна във водата. Саймън изпусна стрелата, тя полетя и падна в разпенената вода. Саймън се обърна, за да я хване, но лодката се удари странично в друг подводен камък и момчето падна, а лодката се обърна и се наклони…

Водата беше леденостудена. За един кратък миг му се стори, че пред него се е разтворила пропаст, в която е паднал и е отишъл в страната на непроницаемия мрак. После започна да диша тежко и опита да излезне на повърхността, но бурните води го подхвърляха шеметно. Блъсна се в някаква скала, завъртя се и пак потъна; водната стихия го притискаше от всички страни и изкарваше през устата и носа му въздуха, останал в дробовете му. С големи усилия извади глава над водата и напрегна сетни сили, за да се задържи, докато бясното течение продължаваше да го блъска в скалите. За миг почувства как вятърът докосва лицето му и жадно пое дъх. Закашля се и усети, че благословеният въздух на Усирис достига до горящите му дробове. След това скалите внезапно изчезнаха и водата го понесе спокойно, а той зарита, за да задържи главата си на повърхността. За негова изненада сега лодката беше зад него и тъкмо се промушваше между последните заоблени камъни. Бинабик и Мария гребяха усърдно, с облещени от ужас очи, но Саймън забеляза, че разстоянието между него и тях постепенно се увеличава. Той се носеше надолу по течението и докато лудо въртеше глава на различни страни, видя, че и двата бряга са страшно далече. Жадно пое нова глътка въздух.

— Саймън! — извика Бинабик. — Плувай към нас! Ние не можем да гребем достатъчно бързо!

Той започна да рита, за да се обърне и да заплува към тях, но реката сякаш го дърпаше с хиляди невидими пръсти. Усилията му изглеждаха смехотворни пред непреодолимата сила на течението. Не усещаше краката си, а само ледена бездна там, където трябваше да рита. Нещо цопна до него. Беше греблото на Мария. Тъй като ръцете й бяха по-дълги, тя беше заела мястото на Бинабик на носа и се беше протегнала, но Саймън не успя да се хване за греблото. Куантака стоеше зад момичето и виеше, наведена напред, сякаш за да имитира Мария; заради голямата тежест в предната част лодката се наклони заплашително.

Саймън насочи мисълта си към мястото, където бяха краката му, заповяда им да ритат и протегна ръка. Почти не усети греблото с вкочанените си пръсти, но то все пак беше там, точно там, където трябваше да е.

След като го качиха на борда — една сама по себе си невъзможна задача, защото той тежеше повече от всеки от тях, с изключение на вълчицата — Саймън изхвърли с кашляне и повръщане огромни количества речна вода. После легна на дъното на лодката свит на кълбо, като дишаше тежко и трепереше, а междувременно момичето и тролът търсеха място, където да направят лагер.