Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

— Дневна светлина! — извика Мириамел. Никога не й се беше радвала повече.

Затичаха. Тунелът зави отново и се изправиха пред дупка в стената — и отвъд нея беше небето, сиво и мрачно, но все пак небе, славното небе. Мириамел се хвърли напред, покатери се през дупката и излезе на кръгла площадка, обсипана с буци кал.

Дървета се полюшваха под тях, толкова зелени и преплетени, че притъпеното от мръсотия съзнание на Мириамел едва ги възприемаше. Стояха почти на върха на гнездото. На някакви си двеста лакътя пред тях беше каналът, спокоен като огромна змия. Но никаква лодка не ги чакаше там.

Камарис и Исгримнур излязоха след нея на покрива на гнездото.

— Къде е монахът? — изрева Исгримнур. — Проклятие! Проклятие! Знаех си, че не може да му се вярва!

— Това вече няма значение — каза Мириамел. — Трябва да слезем оттук.

Намериха път надолу към по-нисък покрив — тънък кален ръб, по който успяха да стигнат до сигурността на следващото ниво. После продължиха от покрив на покрив, като се движеха към фасадата на гнездото. Когато почти стигнаха земята, десетина гханти изскочиха от дупката до върха на гнездото.

— Ето ги! — изхриптя Исгримнур. — Скачайте!

Но преди Мириамел да скочи, цяло пълчище гханти се изсипа от един от най-големите предни входове и се струпа като възбуден рояк право под тях. Смъртна, ужасна умора обхвана Мириамел. Да са толкова близко и… Не беше честно!

— Свети Ейдон, спаси ни! — изпъшка херцогът. — Дръпни се, Мириамел! Ще скоча пръв.

— Не! — извика тя. — Твърде много са!

— Не можем да останем тук. — И наистина, другите гханти се смъкваха пъргаво от върха на гнездото, многокраки като паяци, чевръсти като маймуни. Тракаха от нетърпение и черните им очи святкаха.

Ярка линия внезапно проряза плажа. Стресната, Мириамел погледна към гхантите долу — те диво се мятаха. Пронизителните им писукания бяха още по-остри и безумни отпреди, няколко като че ли бяха се запалили. Какво ставаше? Лодката се беше показала. Кадрах стоеше разкрачен на носа и държеше нещо, което приличаше на голяма факла — горният й край гореше ярко.

Докато Мириамел гледаше с нямо изумление, монахът замахна и топка огън изскочи от края на факлата, прелетя над водата и падна сред гхантите. Пламтящото кълбо избухна и пръсна парцали огън, които се лепяха по тварите като запален туткал. Някои от пламналите гханти започнаха да свистят като попарени омари, други се мятаха напред-назад, раздираха безсмислено собствената си броня, тракаха и трещяха като строшени колела на каруца. Кадрах се наведе и когато се изправи, нов пламък беше разцъфнал на края на странната му факла. Той пак замахна и нова вълна течен огън плисна върху пищящите гханти.