Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— Желаете ли да седнете? — попита Сингх. — Ако искате, ще направя столове. Дявол да го вземе, отдавна не съм имал гости.
Той положи своя сим на леглото, което изскърца гостоприемно. Внезапно Рени осъзна защо и старият хакер, и стаята му изглеждат така странно реални. Всичко беше истинско. Пустинника използваше за сим свой собствен видеозапис — такъв, какъвто изглеждаше сега; леглото, на което седеше, както и цялата му стая вероятно също бяха истински — проекция, превърната във функционална ВР-среда. Тя виждаше лицето и тялото на Пустинника точно такива, каквито бяха в същия този момент.
Той отвърна на погледа й с усмивка и каза:
— Аха, сети се. Едно време използвах всички екстри — сим — красавец, кабинет — аквариум от сто и петдесет хиляди литра, пълен с акули и русалки…, ама ми писна. Малцината ми приятели си знаеха, че съм едно безполезно дърто копеле — кого се опитвах да залъжа?
Философията на Сингх не интересуваше особено Рени.
— Питала ли ви е Сюзън ван Блийк за един златен град? И какво искате да кажете с това „твърде късно“?
— Не ме припирай, девойче — тросна се Пустинника.
— Не ме наричайте „девойче“. Нужни са ми отговори — и то колкото може no-скоро. Това не е някоя загадка с труп в заключена стая. Говорим за собствения ми живот — и което е по-важно, за живота на братчето ми.
— Мисля, че господин Сингх е склонен да говори с нас, Рени. — Гласът на Мартин идваше едновременно отвсякъде и отникъде, сякаш тя беше режисьорът зад кулисите. На Рени това никак не й харесваше.
— Мартин, омръзна ми да говоря на въздуха. Знам, че е ужасно неучтиво, но, дявол да го вземе, що не вземеш да си сложиш едно тяло, та поне да знаем къде си?
След дълго мълчание в ъгъла се появи голям плосък четириъгълник. Върху изрисуваното лице играеше прочутата загадъчна полуусмивка.
— Така става ли? — попита Мона Лиза.
Рени кимна. В избора на Мартин може би се криеше подигравателен намек, но сега поне имаше какво да виждат. Тя се обърна към стареца с тюрбана:
— Казахте „твърде късно“. Твърде късно за какво?
Старецът се изкиска.
— Ти си един малък Наполеон, нали? Или по-скоро би трябвало да кажа малък Шака Зулу?
— Аз съм три четвърти ксоза. По-добре продължавайте. Или ви е страх да говорите с нас?
Сингх отново се разсмя.
— Страх ли? Много съм стар, за да ме е страх, дявол да го вземе. Децата не говорят с мене, а жена ми умря. Какво ли могат да ми направят онези, освен да ме изхвърлят от цялата тая суета на суетите?
— Онези? — обади се Рени. — Кои са онези?
— Копелетата, които убиха всичките ми приятели. — Усмивката на стареца внезапно изчезна. — А Сюзън е само най-скорошният случай. Ето защо е твърде късно — защото всичките ми приятели вече ги няма. Останах само аз.
Той завъртя ръка, за да посочи неуютната стая, сякаш тя беше последното останало място на земята, а той — единственият оцелял.
„Може би за Сингх тази стая наистина е последното място на земята“ — мина през ума на Рени. Усети, че леко се размеква, но все още не беше сигурна дали стареца й харесва или не.
— Вижте, ние спешно се нуждаем от информация, Беше ли права Сюзън? Знаете ли нещо за този град?
— Всичко по реда си, девойче. Ще ти разкажа това, което аз смятам за добре. — Той подпря изкривените си пръсти на коленете си, покрити с хавлията. — Започна се преди около година. Бяхме останали пет — шестима Мелани, Дирструуп, още някои — теб имената на разни стари хакери не те интересуват, нали? Както и да е, бяхме останали пет — шестима. Всичките се познавахме от години — Комо Мелани и аз сме работили заедно по някои ранни версии на Дървесната къща, а с Фаш Дирструуп се знаехме още от училище. С Фелтън, Мисрс и Саката пък работихме заедно в „Телеморфикс“. Някои си бяха от редовните в Дървесната къща, но Дирструуг си остана настрана — според него ние бяхме тайфа левичарски настроени идиоти от новото време, а пък Саката се отказа от членство заради някакво несъгласие с комитета по правилата. Но, в общи линии, поддържахме връзка помежду си. Всички бяха изгубили по някой приятел — когато станеш на моите години, тази болка ти се става доста позната — и вероятно, затова се бяхме сближили повече, отколкото някога, просто, защото кръгът все повече се стесняваше.
— Моля — обади се Мона Лиза, — един въпрос. Вие сте познавали всички тези хора по различна линия? Така че като казвате „бяхме останали пет — шестима“, какво имате предвид… какви пет — шестима?
Рени кимна. Тя също търсеше свързваща нишка.
— Задръжте малко, дявол да го вземе — намръщи се Сингх, но вниманието очевидно му беше приятно. — Ще стигна и дотам. Нали разбирате, по онова време не осъзнавах, че сме останали само шестима, защото не виждах връзката. Имах и други приятели, нали разбирате — не бях такова нещастно копеле, каквото съм сега. Не, нито виждах връзката, нито се сещах за нея. Докато не започнаха да измират.