Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— Опитаме. Обича помагаме. Ние ужасно племе. — Едно маймунче се приближи и насочи мъничката си ръчичка към себе си: — Аз Зуни. Друга ужасно племе — Каспар, Нгого, Маса, Суела…
Зуни изреди още десетина имена. Всяко от маймунчетата на свой ред махваше с ръка и посочваше към себе си, а после отново започваше да се върти във въздуха и да прави номера.
— Кои сте вие? — засмя се Орландо. — Хлапета сте, нали? Дечица?
— Не, ние не дечица — заяви Зуни сериозно. — Ние ужасно племе. Културен клуб номер 1.
— Зуни го казва, защото е най-мъничка — обади се друга маймунка.
Според Орландо тя май бе представена като Каспар, но те всичките бяха еднакви и бе трудно да се определи. Макар и да говореше с акцент, английският му беше много добър.
— Ние сме клуб — продължи Каспар. — Станеш ли на десет години, изритваме те.
— Никакви бръчки в ужасното племе! — изкрещя трета маймунка и всички те започнаха да се смеят и да се въртят в кръг около Орландо и Фредерикс. — Ужасно племе! Страхотен клуб! Ужасно племе царува! — викаха и припяваха те.
Орландо вдигна бавно ръце — страхуваше се да не удари някоя. Знаеше, че мъничките телца са само симове, но не искаше да ги обижда.
— Можете ли да ни помогнете да намерим някои хора? Тук не познаваме никого и имаме проблем.
Зуни се откъсна от групата и увисна пред носа му.
— Ние помогнем вас. Племе знае всичко, всеки.
Дори и Фредерикс не се сдържа и се усмихна.
— Спасени от летящи маймуни — обади се той.
Всъщност ужасното племе наистина се оказа от полза. Децата май бяха вътрешни в Дървесната къща и им позволяваха да правят горе-долу каквото си искат. Орландо се досети, че след като тук беше толкова лесно да се усамотиш, то видим за другите оставаше само този, който наистина искаше да бъде част от общността. Изглежда, племето познаваше повечето от стотиците жители на Дървесната къща, които им пресякоха пътя през първите два — три часа. На Орландо преживяването му харесваше. Усети, че му се иска да има време да си поговорят дори никой от неговите нови познати да не можеше да му предостави търсената от него информация.
„Мога да се мотая из това място безкрайно — помисли си той. — Как така никога досега не съм попадал тук? Защо никой никога не ме е довел тук?“
Ядът му премина, като се сети, че едно от нещата, на които се дължеше успешното съществуване на общността на Дървесната къща, беше фактът, че тя е само една локва в края на огромния океан на мрежата: анархистичната липса на структура вършеше работа само защото запазваше своята независимост от всичко друго. И какво означаваше това? Че за да не разрушиш едно нещо, не трябва да се доверяваш на много хора? Не беше много сигурен в това.
Водени от ужасното племе, те се запознаха в по-големи подробности с разнообразието в Дървесната къща. По-дълго, отколкото бяха възнамерявали, наблюдаваха група захарни войници, които провеждаха мащабна битка върху марципаново бойно поле. Оръдията изстрелваха бонбони срещу бойниците на замък, направен от торта. Лепкави мъничета шляпаха и се биеха сред блата от фондан и бодлива тел, направена от захарен памук. От усилията шоколадовите пики и щикове започнаха да омекват и да се топят. Самите маймунки с радост се включиха в битката. Летяха над бойното поле и пускаха бонбони „Лайфсейвър“ на войниците, които се давеха във фондановите ями. Зуни съобщи на гостите, че битката продължава вече цяла седмица. Орландо неохотно дръпна Фредерикс да продължат нататък.
Маймунките ги разведоха из много места в Дървесната къща. Повечето от жителите се държаха приятелски, но малцина изглеждаха заинтересовани да отговорят на специфичните им въпроси, макар че продължаваха да получават какви ли не предложения. Една жива закуска дори предложи да им помогне „да преосмислят целия си подход, що се отнася до симовете“ и ги подкани да приемат помощта й за пълното преобразяване на тяхната — наречена от нея — „доста несполучлива репрезентация“. Изглеждаше много изненадана, когато Орландо учтиво й отказа.
— Мисля, че бихте искали да се присъедините към една от групите за дискусии по програмирането.
Говорителката беше жена с европейски акцент и подчертан повече от обичайното сим. Ако не бяха няколкото издайнически признака — например прекалената гладкост и известна едва доловима скованост на движенията — тя изглеждаше почти като някой, когото би могъл да срещне в РЖ — да кажем, на някое парти на родителите си. Ужасното племе я нарече Звездна светлина (въпреки че Орландо чу някои от тях да я наричат леля Фрида). Тя променяше времето над широк участък от виртуален пейзаж — движеше облаците и определяше скоростта на вятъра. Орландо не можеше да прецени дали това е изкуство или експеримент.