Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— Това ще ви даде възможност да поразпитате тозионзи — продължи тя. — Можете да прегледате записките от предишните дискусии, но те сигурно са цели часове, а, да ви кажа честно, изследователската машина е малко бавничка.
— Дискусия ли? — изпищя една от маймунките, която бръмчеше като комар до ухото на Орландо. — Скука!
— Приказки, приказки, приказки! Скука, скука, скука! — Ужасното племе се завихри в нов спонтанен танц.
— Това ми звучи доста добре — отговори й Орландо. — Благодаря.
— А някой ще има ли нещо против? — обади се Фредерикс. — Искам да кажа, ако задаваме въпроси?
— Да има нещо против ли? Не. Според мене не. — Жената като че ли изглеждаше изненадана от самата мисъл. — Добре ще е да поизчакате, докато приключат с другите въпроси. Или ако много бързате, мисля, че бихте могли да помолите водещия дискусията да ви позволи да зададете въпросите си, преди да са започнали.
— Страхотно!
— Само не влизайте в спорове с истинските откачалки. В най-добрия случай това си е чисто губене на време. И не вярвайте на деветдесет процента от онова, което ще чуете. Те никога не са били нито толкова опасни, нито толкова готини, колкото ще ви разправят, че са.
— Не си отивайте! — звънна край тях гласчето на Зуни. — Ще намерим вместо това някоя забавна игричка!
— Ама ние за това сме дошли — обясни Орландо. След кратък оживен разговор — само няколко мига — ужасното племе се нареди във висящи във въздуха букви от маймунки, вкопчени една в друга. Буквите изписваха думата С-К-У-К-А.
— Съжаляваме. По-късно вероятно ще имаме нужда от помощ.
— Ние дойде вас намери тогава — обади се Зуни. — А сега фъррр! — и патърдия.
Племето се сви в малък жълт кълбест облак. — Племе господар! Йеееее! Йеееее! Маймунки най-върховен трепач! Ужас, ужас, ужас! Йеееее!
Като рояк пчели те обкръжиха Орландо и останалите, а после изчезнаха през една дупка в хаотичната структура на Дървесната къща.
— Хлапетата от клуба са много забавни. Стига да не искаш да се съсредоточиш — усмихна се Звездна светлина. — Ще ви кажа накъде да се насочите.
— Благодаря. — Орландо напрегна всички сили, за да накара лицето на Таргор да отвърне на усмивката. — Помогнахте ни много.
— Аз просто си спомням. Това е всичко — каза дамата.
— Разбираш ли нещо? — симът на Фредерикс се мръщеше — не особено сполучлива гримаса като прегъната на две буца тесто.
— Малко. Проприоцепция — занимавал съм се малко с това в училище. То означава как работи всичко на входа — сензори, картина, звук, — за да те накара да се чувстваш така, сякаш наистина се намираш на мястото, където се предполага, че си. Много ум е вложен вътре.
Седяха на най-горния ред, далеч от центъра на дискусията, макар че чуваха всеки глас съвсем отчетливо. Амфитеатърът, досети се Орландо, сигурно беше подобие на древногръцки или римски — целият от бял камък, привлекателно състарен от времето. Тук огромният хаос на Дървесната къща не се виждаше: амфитеатърът се намираше под свой собствен купол от синьо небе. Угасващо червеникаво слънце преваляше хоризонта и хвърляше дълги сенки върху скамейките.
Сенките на участниците в дискусията бяха предимно човекоподобни. Четири — пет дузини инженери и програмисти като тайнствения мъж, довел Орландо и Фредерикс в Дървесната къща, които май не се интересуваха толкова много от собствения си външен вид и украси, както останалите тукашни жители. Повечето бяха със съвсем основни симове, които изглеждаха не по-малко „живи“ от чучела за тестуване. Други пък отбелязваха физическото си присъствие само с малки светли точици или с прости символи, които сочеха къде се намират.
Не всички бяха толкова отегчително функционални. Огромна сияйна птица от златна тел, карирана Айфелова кула и три малки кученца, облечени като Дядо Коледа, бяха сред най-разгорещените участници в спора.
Разговорите омагьосваха Орландо, макар че трудно ги разбираше. Това беше програмиране на високо ниво, обсъждано от крайно неортодоксална група хакери, смесено с темите за охраната на Дървесната къща и действието на главните системи в цялото това вероотстъпническо място. Беше все едно да слушаш как някой спори за екзистенциалната философия на език, който си учил само в гимназията.
„Моето място обаче е тук — помисли си той. — Точно това искам да правя.“ И започна да съжалява, че едва ли щеше да стажува в „Индиго механизми“ и отново да дойде в Дървесната къща.
— Боже! — изстена Фредерикс. — Това тук е като заседание на ученическия комитет. Не можем ли просто да ги попитаме каквото имаме да ги питаме и да се махаме? Дори онези хвърчащи маймунчета бяха по-интересни.