Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Наместо виното, Дичо загреба шепа вода от езерцето на шадраванчето.
— Не съм „жаден за приключения“. Не съм герой. И не държа да бъда. Но разбери, щом ме приехте като свой, значи е редно да бъда като вас… не, като себе си…
— Защо, Радо, защо?
Лицето на Радослав стана отнесено.
— Защото ще съм най-полезен за Ятото. Никой не може да направи това, което мога аз.
Змеят беше втрещен.
— Откъде научи това?
— Кое? — учуди се Дичо.
Шарканът раздвижи глава, без да откъсва очи от него.
— Не се преструваш, наистина… Каза традиционната фраза на змей, който заявява желанието си да стане Водач. Даже и на правилния Език…
— Какъв език?
— Според теб на български ли говореше преди малко?
— Ами… да.
Крилан цъкна с раздвоения си език и скръцна с нокти по пода.
— Добре. Да не се отвличаме. И защо да си най-полезен? Нямаш никаква специална подготовка за планиране и изпълнение на такива операции… Да не си служил парашутист?
— Свързочник.
— Аха.
Дичо игнорира сарказма.
— Нямам подготовка, добре. Еле пък змейска. И тъкмо заради това! Отсреща атъланите са свикнали, че сте прекалено умни! Опознали са ви! Воювате вече от векове! Трябва нещо неочаквано, нескопосно, ако щеш! Нещо човешко. Няма как да го предвидят и ще се хванат! А стратезите… разбира се, че ще е тяхна думата, но! Планът трябва да е мой! Те само да го огледат и да го направят да работи! И се радвам, че възприеха идеята.
— Радо. Това е лудост.
— Правилно. Противникът изобщо не я очаква. Може би си мислят, че ще изтръгнете целия остров, където са скрили Владетелките, и ще го възнесете на орбита. Или ще завалите като метеоритен дъжд, ще пометете всичко по пътя си… но не и да се промъквате под прикритието на ЧОВЕК! Впрочем, аз наистина ли не се различавам по нищо от борейците? Ако не смятаме, разбира се, люспите?
— Различаваш се, естествено. Те са потомци на вид, с който земното човечество практически няма пряка връзка близо трийсет хиляди години… и е почти напълно изолирано от девет хилядолетия насам. Биологически все още сте съвместими, но и най-тънките разлики в генотипа оказват влияние, ти фактически излизаш извън диапазона за детектиране като „хомо сапиенс“. Атъланските биосензори не те възприемат като човек от кроманьонски тип. Капанът на свръхспециализацията им…
— Ето! Това имам предвид!… Доволен ли си сега от моя отговор? Убедих ли те?
Радослав очакваше Крилан да избухне. Да се впусне във всякакви увещания. Вместо това шарканът мълчеше и видимо мислеше. Това някак го ободри. Дебнеше със стаена надежда всеки мъничък жест, броеше секундите, докато продума нещо.
И змеят най-сетне отвори паст:
— Доволен съм. Не си ме убедил. Когато бързаш — заобиколи. Китайска мъдрост. Всъщност е превод от змейски.
— С два скока не може да се прерипа пропаст, широка един двоен скок.
— Демагог! — изфуча Крилан топло и възхитено. — Повтарям, че не си ме убедил. Но ще летя след теб, Радославе. И двамата сме по своему луди… Нали не смяташ да ме зарежеш? Като автор на идеята имаш правото да събереш екип.
— Естествено, че няма да те зарежа! Ех, хубаво е да му глътнем по едно за успеха, ама… ще мина само с мезе и десерт! Гледай какви чудни ябълки си донесъл… — Дичо намигна и захапа един плод от разпасания вързоп. Сетне смаяно го погледна и заяви с пълна уста:
— Май трябваше да обявя това нещо за праскова… с вкус на малини… и не-знам-си-още-какво… Кога ще ме водиш към арсенала?
— Казва се Оръжейна. Сега.
Минаха през „дантелената“ порта от кост и Крилан търпеливо зачака Дичо да се качи на гърба му. Същият надникна от ръба на издадената тераса-скала, здраво вкопчен в едното крило на змея. Духаше лют плътен вятър.
Картината, видна оттук, бе, меко казано, стряскаща. Сега аулът изглеждаше десет пъти по-висок, а надолу се смаляваше от перспективата. Все едно гледаше екшън филм или класическа лента на ужасите, само дето не валеше отвратителен дъжд, не беше тъмно и не проблясваха злокобни светкавици на фона на драматична музика.
Затова пък блещукаше небосводът. Необичайно правилни геометрични облаци тръгваха от самата граница на тънкия хоризонт и опираха някъде в безкрая. Сякаш планетата на шарканите изведнъж бе покрита от купол със сребристи звена. Или ненадейно е била поставена под лъскава айфелова кула с невъобразимо гигантски размери…
— Не са облаци — отгатна недоумението му Крилан. — Това е магичен щит. Сега изгрява Кашеп… да му се не види.
— Кое те притеснява? — сви се някак зиморничаво Радослав.