Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Шарканите имаме прекрасно чувство за време — с раздразнение към себе си рече змеят, — но аз, въпреки че повече от пет години съм у Дома, понякога все още го губя… Не мислех, че е дошло ред да се яви Костенурката…
— А, това ли било… — отпусна се стоплен набързо Дичо. — А защо ви е още един щит?
— За да не ни пернат с рентгенов лазер. Вече се опитваха да ни ударят с такова оръжие. Някой ден ще ти покажа как отклоненото енергийно копие е обезобразило цял материк на Клех Нзе… Хайде, катеркай се и се дръж здраво.
За всеки случай Радослав затвори очи. След миг стомахът му литна нагоре, тялото стана безтегловно, но не и безчувствено — обръсна го фучащ вятър.
И отново не успя истински да прималее, Крилан наистина летеше бързо. Преброи наум едва до двайсет и две, когато кацнаха на вече познат тип тераса откъм северния склон на двореца. Кръглата бронзова врата се пазеше от някакви едри създания в бодливи доспехи. Може би гигантопитеци. Но пък краката им мязаха по-скоро на птичи — като на мегаквилите.
— Белонци са, Радо. Просто не си ги виждал в такава модификация…
Сетне змеят каза нещо на стражите и те се отдръпнаха. В прозорчета-бойници над вратата, която започна да се отмества встрани, се мярнаха неколцина шаркани, навярно също пазачи.
— Защо белонците са тук?
— Те са Съратници от Свитата на Голямото ято. Помагат ни да държим под контрол космическото пространство. Великолепен пример за биоинженерна цивилизация… Да влизаме, отворено е вече.
Дичо беше настроен отново за нещо голямо, например хангар или поне хале, претъпкано с оръжия и амуниции. Вместо това попадна в клаустрофобичен и зле осветен лабиринт, чиито криви тунели пораждаха странни асоциации за вкаменени черва. Минаваха покрай странични отвори към пещерни кухини, в които безспир пъплеха ковашки бригади. Трополяха инструменти, миришеше на жежко желязо, мускус и опърлена козина. Майстори и помощници от поредната непозната за Радослав джуджешка раса, с нелепи слонски уши, подхвърляха чукове в яките си ръчички и неуморно млатеха по наковалните. Други пък човъркаха някакви машинарии като тъкачни станове, окичени с топове жица. Змейове заместваха пещите — бълваните пламъци изфучаваха и заливаха всичко наоколо с ослепително електроженно сияние. Джуджетата предпазваха очите си с възтъмни очила, а надиплените им от подкожни тлъстини бедра се пазеха от типични за ковачите кожени престилки. Естествено, бяха плувнали в пот. Отклонил поглед нагоре, Дичо съзря на тавана първите наистина отблъскващи същества на Ишчел. Уродливи, големи колкото топка за баскетбол кърлежи, насмукани до пръсване с ярко светеща течност. Струваше му се, че са топли. Протегната ръка би могла да ги пипне, но той така и не се реши. Само сбръчка нос към мърдащите им пипалца.
Готовите оръжия лъщяха в осветени ниши, досущ като музейни експонати. Липсваха само пояснителни етикетчета и стъкла на витрини. Но се оказа, че не са чак толкоз достъпни — когато Радослав посегна към красива кама, блесна зеленикава искра и пръстите му онемяха. Крилан се засмя.
— Магия? — попита сконфузено Дичо, докато тръскаше изтръпналата си до лакътя ръка.
— Заклинание, да. Искаш ли я камата? Ще викна ключар.
— Не.
Змеят се посмя още малко и го поведе по-нататък.
Оръжия, доспехи и различни муниции лежаха на склад и в по-големи ниши, почти стаички, залостени с решетки. Тъкмо пред такава една решетка се спря змеят и поиска да им я отворят.
Докато джуджето-ключар снемаше от бравата магическите предпазни печати, Радослав го разглеждаше в гръб — най-вече провисналите му чак до кръста уши… а после изтръпна. Оръжейникът имаше на темето си трето око с бледолилав ирис. Едва когато то мигна, Дичо разбра, че това не е татуировка или украшение.
Решетката скръцна и триокият ѝ пазител отстъпи, за да я отвори.
На дървени стойки вътре почиваха подредени като за строеви преглед мечове, брадви, алебарди, колекция копия, разнообразен асортимент лъкове и арбалети, големи и малки щитове и щитчета, духала със стрелички, ножове за хвърляне, кинжали, ками… По извивките на някои остриета Радослав не можеше да определи какъв точно тип са.
Крилан се зарови във видимо тежки обковани сандъци, кротко стоящи в самото дъно на склада. Докато мърмореше и търсеше сред железарията нещо, Дичо се разходи напред-назад, спирайки с ръка разлюлените от крилете на дракона ризници, бронирани наметала, комплекти доспехи. Голяма част от тукашните бойни костюми не биха му станали — бяха или прекалено големи, или твърде малки, а и съвсем очевидно личеше, че не бяха кроени за човекоподобни.