Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Най-сетне спря пред лавицата с муниции. Вече опарен, избягваше безразборно да пипа, но пък нямаше и капка желание да допре тъкмо тия върхове за стрели. Върху плоските им страни бледо фосфоресцираха руни, ръбовете имаха острота на бръснач. Надвеси се над тях да ги разгледа и доста чевръсто се дръпна, когато надписът засия по-ярко. За всеки случай отстъпи още крачка назад. Руните гласяха: Смъртта настига. Поне бе сигурен за символа „смърт“.
Змеят затръшна недоволен капака на поредния безрезултатно преровен сандък.
— Мама му стара! Къде са ги забутали!
— Иване, тия стрели… самонасочващи ли са?
Крилан им хвърли едно око.
— Аха. Фергелтунгсвафе. Шпрехен зи дойч?
— Не шпрехам — наду бузи Радослав. — Но знам думата. Оръжие за възмездие.
— Точно така. Няма спасение от тях. Ще те преследват до дупка. Отпусни се — обезопасени са. Махни си крака от онази кутия.
— Не ми се стори чуплива.
— Съдържа ядрен взрив. Двеста и петдесет мегатона, ако правилно чета маркировката. Не се стряскай де. Просто към класа муниции, които наричаме Слънчев чук, е прието да се отнасят с уважение.
— Ядрен взрив ли каза? Не заряд?
— Ами да. Капсулиран. Това, което възприемаш като обвивка, е изкривено пространство. От материална гледна точка — нищо. Забеляза ли на какъв фундамент е поставен контейнерът? Тежи шест тона, а се побира във варелче фасаден латекс. Уф… Ще трябва да дирим в друг склад…
— Какво по-точно?
— Подходящо за теб оръжие. Имам наум една изненада!
И в този миг Радослав видя сабята. Не просто сабя, а Сабята. Губеше се сред почистените и лъснати свои посестрими. Не че беше занемарена — но твърде скромна, в ножница от дебел гьон, без ефектна гарда. В потъмнялата дръжка с малко, но умело нанесени резки, личеше главата на пепелянка. Змията имаше дълга дебела шия и преувеличено големи очи от опушен кристал.
— Вече намерих.
— Хм! — Крилан се обърна да види. — Падаш си по японски катани?
— Не е японска.
— Хайде бе! Сега ще видим — щракна змеят с нокти.
Джуджето намусено го изслуша и измъкна свитъци пергамент от красиво ковчеже. Докато ги разгръщаше, Крилан явно го упрекна за нещо, сочейки му сандъците, които току-що бе обърнал наопаки. Ключарят на свой ред се разсърди. Заплете се препирня.
Дичо приклекна пред сабята. Още не искаше да я взема. Забеляза, че очите на змията са две грубо шлифовани половини на един-единствен вграден в главата ѝ камък. Под патината на ръкохватката си личеше, че някога е покривана със сребро. Матовата стомана над ножницата разкриваше ивичка от самото ѝ острие.
Зад гърба му джуджето продължаваше свадливо да възразява, Крилан в отговор съскаше, ала накрая съвсем се отказа, плесна с опашка — издрънчаха овързани в грозд шлемове — и през зъби се съгласи. Ключарят възобнови шумоленето на пергаменти, бучейки обидено.
— Аха — с облекчение рече змеят на български, — намерихме я тая пуста документация… — Отново последваха преговори и най-сетне шарканът взе свитъка в свои ръце.
Цъкна с език, първо учуден, а после леко смутен. Радослав се извърна с половин тяло към него.
— Или имаш набито око — рече бавно Крилан, — или страшен късмет. Или пък и двете. Наистина не е японска! Обаче не става. Закълната е…
Дичо взе сабята, претегли я на ръка. Тежеше приятно. Змеят продължаваше да чете, вмъквайки коментари:
— … била българска, представяш ли си! Изкована по поръчка от майстор Бузан Кобияр, известна фамилия кубачии от осми до единайсти век. Собственикът ѝ, някакъв вещер, я проклел да не служи никому освен на неговите потомци…
Разпаленият Радославов интерес го подтикна да обхване дръжката и да стисне пръсти. Камъкът-око придоби дълбочина. Вътре в него блесна жестока зелена искрица.
— … а след смъртта му… май се е търкаляла по складове… Ето тук, слушай — при плячкосването на Велики Преслав първо попада в ръцете на… и това име не се чете, поне не съм сигурен как се произнася… Свенкел може би. Обикновен войник… а да, наемник-викинг в дружината на княз Свентослав. Хм. Сещам се за кое копеле става дума. Историята на това оръжие твърди…
— Откъде такива подробни сведения? — механично попита Дичо. Камъкът бе станал зелен и прозрачен, искрата в него пулсираше равномерно.
— Ами извлекли ги от кристала, който е инкрустиран в дръжката. Памет, почти като шарканските съхранители, така наречените от теб стъклонурки. Само дето вложената магия се оказала твърде сложна, за да се снеме заклинанието, без при това да се разруши острието. Майсторите-джуджета решили да не похабяват оръжието и го оставили. Някой ден някой Мъдрец да я активира… Между другото, тази сабя „помни“ колко народ е погубила. Мале… Петстотин и девет жертви. Егати. Включително временните си притежатели. Викингът, разбира се, я е въртял като обикновено оръжие, но сабята му вдъхнала безразсъдна храброст… да, безразсъдна храброст, може да се преведе и като прекалена самоувереност. Той загинал в началото на обсадата на Дръстър… оттам тя попада у българин… Славко. Май момчето е разбирало от оръжия, защото веднага се отървало от нея, предадена е на византийците… да бе, да, тези тогава нали тръгнали да ни „освобождават“ от Свентослав, уж да възстановят нашия цар на престола, а накрая забравили да си тръгнат сто и петдесет години и малко отгоре… Ето откъде у руснаците такава страст да бъдат „освободители“ — византийско влияние… Та така. Сабята е участвала в прогонването на тавроскитите на Свентослав, сменила е двама притежатели и после се върнала в Солун. Петнайсет жертви е взела. Пила е кръв и по времето на Кръстоносните походи… богата биография. Попада в Константинопол, когато го превземат. Сто и двама убити с нея! Така… По някое време притежателите ѝ схванали, че има лошав характер, и я затворили в съкровищницата на оня, дето станал император… И забележи — била окачена на килим върху стената, откъдето пет пъти падала без причина и ранила петима слуги, трима — смъртоносно, един — сериозно осакатен. Леле. Тук не би било зле да я оковем във вериги! Десет години след последното ѝ убийство лежала на дъното на един сандък.