Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Стигнаха друг тунел, минаващ перпендикулярно на техния, но точно когато малко й олекна, пълчище гханти нахълта в тунела под тях. Мириамел се поколеба само за миг, преди да тръгне надясно. Задъхваше се. Дори дишането на Камарис вече беше станало шумно, свистящо. Няколко от най-бързите гханти стигнаха до Исгримнур, който завършваше колоната. Като изрева от гняв и отвращение, херцогът замахна с Квалнир; съскайки, гхантите се катурнаха назад в кипящата маса на събратята си.

Преди Мириамел да измине и петдесетина крачки по новия коридор, гхантите стигнаха края на наклона зад тях и заляха тунела. По равна почва те вървяха още по-бързо, подскачаха напред с ужасяваща скорост. Някои дори тичаха по стените.

— Трябва да се обърнем и да се бием — задъхано каза Исгримнур.

— О, Боже милостиви, не! — извика Мириамел. — Чувам още от тях и пред нас! — Това беше кошмар, страхотен, безкраен кошмар. — Исгримнур, ние сме в капан!

— Спри, по дяволите! Спри! Ще се бием тук!

— Не! — Мириамел беше ужасена. — Ако спрем тук, ще трябва да се бием и с двете пълчища, отпред и отзад. Да бягаме!

Тя направи още няколко крачки, но усети, че никой не я следва. Обърна се и видя Исгримнур, вторачен мрачно в гхантите зад тях — те бяха забавили ход, когато плячката им бе спряла, и сега напредваха предпазливо. Броят им нарастваше непрекъснато, тъй като нови и нови се изкатерваха от по-ниския коридор. Мириамел се обърна и видя танцуващи светли точки — лъскавите безжизнени очи на гхантите там отразяваха светлината на факлата.

— О, милостива Елисия — прошепна Мириамел, окончателно сломена. Камарис, който стоеше до нея, беше вперил поглед в пода, сякаш размишляваше над нещо странно, но не ужасно важно. Тиамак лежеше на рамото му със затворени очи и отворена уста като заспало дете. Сърцето на Мириамел трепна. Беше искала да спасят блатния човек… щеше да е толкова хубаво да го спасят…

Исгримнур внезапно изрева, обърна се и за пълно смайване на Мириамел изрита стената с всичка сила. Обхванат от някаква луда безнадеждност, той блъскаше с подметката си отново и отново.

— Исгримнур! — започна Мириамел, но в този момент ботушът на херцога проби ронливата стена и направи дупка колкото главата му. Той ритна пак и се откърти друго парче.

— Помогни ми! — изръмжа Исгримнур. Мириамел пристъпи напред, но преди да успее да му помогне, новият му удар откърти голяма буца. Сега в стената имаше дупка, широка почти два лакътя, и зад нея имаше само чернота.

— Влизай! — викна херцогът. На десетина крачки от тях гхантите тракаха бясно. Мириамел пъхна факлата в дупката, след това вмъкна главата и раменете си, почти сигурна, че безброй нокти веднага ще се вкопчат в нея. Тя се промъкна през отвора, като се молеше там да има твърда почва, да не пропадне в нищото. Ръцете й напипаха мръсотията на пода на друг тунел. Тя огледа празния проход, после се обърна да помогне на другите. Камарис бутна отпуснатото тяло на Тиамак към нея. Тя едва не го изпусна — лекият вран беше натежал ужасно от хлъзгавата тиня, с която беше покрит. Старият рицар го последва, после се провря и Исгримнур. Дупката се изпълни с протегнати крака на гханти, твърди и лъскави като полирано дърво.