Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
Тя направи последно усилие, съсредоточавайки в него не волята си — волята й вече беше победена — а остатъка от силите си.
— Не, не! — едва чуто прошепна тя. — Бих умряла от срам.
— Но вие ще се върнете като кралица! Никой не знае за вашето бягство. Само Д’Артанян…
— Значи той също ме е предал? Той се закле…
— Аз се заклех да не казвам на краля! — Д’Артанян се подаде през открехнатата врата. — И удържах думата си. Разговарях с господин Дьо Сент-Енян и ако кралят ме е чул, вината не е моя. Нали така, господарю?
— Да, той е прав, простете му — каза кралят.
Ла Валиер с усмивка протегна на мускетаря малката си бяла ръка.
— Господин Д’Артанян — каза възхитен кралят, — намерете отнякъде карета за госпожицата.
— Господарю — отвърна капитанът, — каретата чака.
— Вие сте непостижим! — възкликна кралят.
— Все пак бавно ме оценявате — прошепна Д’Артанян, поласкан от похвалата.
Ла Валиер се предаде и позволи на царствения си възлюблен да я отведе. Но при вратата на приемната се отскубна от прегръдките на краля, отново се хвърли към разпятието, целуна го и каза:
— Боже мой, ти ме доведе до себе си, ти ме и отблъсна, ала твоята милост е безкрайна. Но когато се върна, забрави, че съм си тръгвала — тогава няма вече да те напусна!
От гърдите на краля се изтръгна ридание. Д’Артанян изтри една сълза. Людовик отведе девойката, настани я в каретата и сложи до нея мускетаря.
Сетне скочи на коня и препусна към двореца. Веднага след пристигането си той помоли принцесата да го приеме.
Глава тридесета
ПРИ ПРИНЦЕСАТА
Наблюдавайки как бе завършил приемът на посланиците, дори най-недалновидните усетиха, че намирисва на война.
Самите посланици, които бяха лошо осведомени за интимната дворцова хроника, взеха за своя сметка изтърваните от краля думи: „Ако аз не съм способен да се владея, ще съумея да се справя с онези, които ме оскърбяват.“
Съдбата бе благосклонна към Франция и Холандия, че Колбер тръгна след посланиците и им даде известни разяснения. Но кралиците и принцесите бяха в течение на всички събития, така че заплахата на краля силно ги обезпокои и не на шега ги изплаши. Особено принцесата чувстваше, че кралският гняв ще се излее върху нея. Гордостта не й позволяваше да се обърне за поддръжка към кралицата майка и тя се прибра разтревожена, но без мисъл да бяга от борбата. От време на време Ана Австрийска изпращаше да се осведомят дали кралят се е върнал.
Възцарилото се в двореца мълчание по повод изчезването на Луиза предвещаваше много беди. На всички беше известен острият и избухлив нрав на краля.
Без да обръща внимание на слуховете, принцесата се затвори в стаята си, повика Монтале и с най-спокоен тон заразпитва за случилото се. Когато надарената с красноречие Монтале внимателно завършваше своя разказ, като съветваше принцесата да бъде снизходителна и я убеждаваше, че тогава и другата страна ще прояви снизходителност, на прага застана господин Маликорн, съобщавайки, че кралят моли да бъде приет.
Върху лицето на достойния приятел на Монтале бе изписано силно вълнение. Той чувстваше, че срещата, искана от Людовик, ще стане една от най-интересните глави в повестта за кралските сърца.
Принцесата се разтревожи от посещението на девера си. Тя не го очакваше толкова скоро, а главно, не очакваше от краля такива преки действия. Жените са свикнали да водят война по заобиколни пътища и се оказват много неопитни и слаби, когато трябва да приемат фронтален бой. Но както вече казахме, принцесата не принадлежеше към хората, които отстъпват, и реши гордо да вдигне хвърлената ръкавица.
Пет минути по-късно кралят вече се изкачваше по стълбите. Той се беше зачервил от бързата езда. Измачканият му и прашен костюм контрастираше рязко със свежия и изискан тоалет на побледнялата принцеса. Людовик седна, без да дочака покана. Монтале се скри. Принцесата също седна.
— Сестро моя — каза Людовик, — известно ли ви е, че тази сутрин госпожица Дьо ла Валиер е избягала, принудена да отнесе скръбта и отчаянието си в манастир?
Тези думи бяха произнесени със силно развълнуван глас.
— За пръв път чувам това от устата на ваше величество — отвърна принцесата.
— А аз мислех, че вие сте узнали новината тази сутрин, по време на приема на посланиците.
— По вашето вълнение, господарю, действително предположих, че е станало нещо необикновено, но точно какво, не разбрах.
Кралят действаше открито и тръгна право към целта.
— Сестро моя — продължи той, — защо сте уволнили госпожица Дьо ла Валиер?
— Защото не ми харесва нейният начин на служене — сухо отвърна принцесата.