Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
Принцесата се замисли за миг.
— Господарю, ако разкажа на всички за поведението на Ла Валиер, ако за това узнаят кралиците…
— Хайде стига, Хенриета, не заглушавайте гласа на сърцето. Спомнете си, че сте ме обичали, и си спомнете също, че човешкото сърце трябва да е толкова милосърдно, колкото сърцето на Всевишния. Не бъдете безжалостна и непреклонна и простете на Ла Валиер.
— Не мога. Тя ме оскърби.
— Но заради мен, заради мен!
— Господарю, ще направя всичко за вас освен това.
— Вие ме хвърляте в отчаяние… Вие ме карате да се обърна към последното средство на слабите хора: към гнева и отмъщението!
— Господарю, аз ви карам да се обърнете към разума.
— Съжалете се, сестро, за първи път в живота си моля някого, вие сте моята последна надежда.
— Господарю, вие плачете?
— Да, от яд и унижение. Да бъда принуден да се моля, аз, кралят. Цял живот ще проклинам този миг. За една секунда вие ми причинихте повече зло, отколкото можех да си представя в най-мрачните минути на живота си.
Кралят даде воля на сълзите си, които действително бяха сълзи на гняв и срам. Принцесата не се трогна — и най-чувствителните жени не чувстват състрадание към мъките на гордостта — но тя се изплаши да не би с тези сълзи от сърцето на краля да си отиде и всяка човечност.
— Заповядайте, господарю! — каза тя. — Ако вие предпочитате моето унижение пред вашето, макар че моето ще стане известно на всички, а вашето видях само аз, готова съм да се подчиня.
— Не, не, Хенриета! — възкликна Людовик в порив на благодарност. — Вие ще отстъпите пред братската молба.
— Аз се подчинявам. Значи вече нямам брат!
— И тъй — каза той — вие ще приемете бедната Луиза и ще й простите?
— Ще я държа у дома си.
— Не, вие ще й върнете вашето приятелство, скъпа сестро.
— Аз никога не съм я обичала.
— Тогава от любов към мен ще се обръщате към нея ласкаво, нали, Хенриета?
— Добре, ще се отнасям с нея като с ваша възлюблена. Кралят стана. С тези съвсем не навреме изпуснати думи принцесата унищожи цялата заслуга на своето самопожертвувание. Людовик повече за нищо не й беше задължен. Уязвен и смъртно обиден, той отвърна:
— Благодаря, принцесо. Вечно ще помня оказаната от вас услуга.
Сбогува се с нея с подчертано церемониален поклон. Минавайки покрай огледалото, той видя, че очите му са зачервени, и се ядоса. Но беше вече късно. Маликорн и Д’Артанян успяха да забележат зачервените му очи. „Кралят е плакал“ — помисли си Маликорн. Д’Артанян се приближи до Людовик.
— Господарю — каза той шепнешком, — трябва да се върнете по малката стълбичка у вас.
— Защо?
— Защото по лицето ви има следи от улична прах. Вървете, господарю, вървете.
„Хм, хм! — помисли си той, когато кралят го послуша като малко дете. — Тежко на оня, който докара до сълзи жената, способна така да разстрои краля…“
Глава тридесет и първа
КЪРПИЧКАТА НА ГОСПОЖИЦА ДЬО ЛА ВАЛИЕР
Принцесата не беше зла, беше само избухлива. Кралят не беше безразсъден, беше само влюбен. Едва бяха сключили нещо като договор, който възстановяваше правата на Ла Валиер, когато и двамата се постараха да извлекат изгода.
Кралят всяка минута искаше да вижда Ла Валиер. Принцесата, ядосана на краля за разигралата се между тях сцена, не желаеше да допусне това. Ето защо тя му създаваше затруднения на всяка крачка.
Действително, за да се среща с любовницата си, кралят трябваше да ухажва снаха си. Върху това беше построена тактиката на принцесата.
Тя си избра за компаньонка Монтале и идвайки при нея, кралят всеки път се оказваше в женско обкръжение. Не го оставяха нито за минутка сам. Разговорите на принцесата се открояваха като връх на остроумието и изяществото.
Монтале не я оставяше нито за секунда. Скоро кралят не можеше вече да я понася. Монтале това и чакаше. Веднага пусна в ход картата Маликорн. Възползвайки се от някакъв предлог, младият човек каза на краля, че в двора има една много нещастна жена. Кралят попита коя е тя. Маликорн отвърна: госпожица Дьо Монтале. На тези думи кралят отговори, че го радва нещастието на една особа, която прави другите нещастни. Маликорн предаде тези думи на Монтале и тя взе мерки. Очите на краля се отвориха. Той забеляза, че където и да отиде, там веднага се появява и принцесата. Тя непрекъснато го придружаваше, за да не говори в приемната с някоя от придворните й дами.
Принцесата отиде дори по-далеч.
Веднъж кралят седеше сред дамите, сложил под маншета си бележка, която искаше незабелязано да предаде на Ла Валиер.
Принцесата бе отгатнала намерението му. Трудно беше да се попречи на краля да отиде където пожелае. В такъв случай трябваше да не му се дава възможност, когато се приближи до Ла Валиер да я поздрави, да пусне бележката върху коленете, ветрилото или носната кърпа.