Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— Кой тук говори, че Ла Валиер е в манастир?
— Господин Д’Артанян — отвърна фаворитът.
— Истина ли е? — попита кралят, гледайки към мускетаря.
— Самата истина. Кралят побледня.
— Струва ми се, че казахте още нещо, господин Д’Артанян?
— Не си спомням, господарю.
— Казахте, че госпожица Дьо ла Валиер е била изгонена от двореца.
— Да, господарю.
— Това също ли е истина?
— Разберете сам, господарю.
— От кого?
— О! — произнесе Д’Артанян, показвайки с вида си, че не може да отговори на този въпрос.
Кралят рязко се отдръпна, оставяйки посланиците, министрите и придворните. Кралицата майка стана. Тя беше чула всичко, а за останалото се досещаше. Принцесата едва не припадна от гняв и страх. Тя също се опита да стане, но краката не я държаха и тя отново падна в креслото.
— Господа — каза кралят, — аудиенцията свърши. Утре ще ви дам отговор, или по-точно, ще обявя волята си на Испания и Холандия.
С повелителен тон той освободи посланиците.
— Пазете се, сине мой! — негодуващо каза кралицата майка. — Струва ми се, че лошо се владеете.
— Ако аз не съм способен да се владея — изръмжа заплашително младият лъв, — то мога да ви гарантирам, ваше величество, че ще съумея да се справя с онези, които ме оскърбяват. Елате с мен, господин Д’Артанян!
Насред всеобщото учудване и ужас кралят излезе от кабинета си. Той изтича по стълбата и тръгна през двора.
— Господарю — каза Д’Артанян, — ваше величество не отива накъдето трябва.
— Отивам към конюшнята.
— Не е нужно, господарю. Конете за ваше величество са приготвени.
Кралят само погледна своя слуга, но този поглед обещаваше повече, отколкото можеше да желае честолюбието на трима дартаняновци.
Глава двадесет и девета
ШАЙО
Макар че никой не ги беше викал, Маникан и Мапикорн тръгнаха след краля и след Д’Артанян. Двамата бяха много умни, но честолюбието често довеждаше Маликорн твърде рано, а Маникан поради мързела си често закъсняваше.
Този път и двамата се явиха навреме.
Бяха приготвени пет коня. Двата бяха предназначени за краля и Д’Артанян, а другите два за Маникан и Маликорн. На петия кон седна паж.
Кавалкадата се понесе в галоп. Д’Артанян сам беше избрал конете. Те подхождаха идеално за събиране на разделени влюбени. Не препускаха, а летяха. Само десет минути по-късно пристигнаха в Шайо, вдигайки облаци прах.
Кралят буквално изхвръкна от коня. Колкото-и стремително да беше това движение, Д’Артанян го беше изпреварил.
Людовик благодари със знак на мускетаря и хвърли поводите на пажа. После се втурна вътре и бързо отваряйки вратата, влезе в приемната. Маникан, Маликорн и пажът останаха зад оградата, а Д’Артанян последва краля.
Първото, което кралят видя в приемната, беше Луиза: вместо на колене тя се беше проснала на пода пред голямото каменно разпятие.
Девойката лежеше върху студените плочи едва забележима в полумрака на залата, осветена само от тясно прозорче с решетки, което почти беше закрито от пълзящите растения. Тя беше сама, неподвижна, студена като камъка, върху който лежеше тялото й. Кралят помисли, че е мъртва и високо извика.
Людовик вече беше обвил с едната си ръка кръста на момичето, Д’Артанян му помогна да я повдигне, тъй като се беше вкочанила. Кралят я взе в обятията си и започна да сгрява с целувки ледените й ръце и слепоочия.
Д’Артанян удари камбанката.
При звъна се стекоха кармелитките и възмутено се разпищяха, виждайки двама непознати мъже да подкрепят някаква жена.
Игуменката също се появи. Въпреки своята суровост тя беше достатъчно светска жена и от пръв поглед различи краля по уважението, което му оказваха неговите спътници, и по властността, с която той се държеше.
Виждайки краля, игуменката веднага се оттегли, само по такъв начин можеше да запази достойнството си. Тя изпрати по монахините лекарства, като им заповяда да затворят вратите.
Отдавна беше време за това. Мъката на краля се изразяваше все по-бурно. Той беше взел решение да изпрати за своя лекар, но в тази минута Ла Валиер дойде на себе си. Отвори очи и първото нещо, което видя, беше кралят в краката й. Без съмнение тя не го позна, защото тъжно въздъхна.
Людовик я поглъщаше с жаден поглед. Накрая помътнелите й очи се спряха върху него. Тя го позна и се опита да се изтръгне от обятията му.
— Как! — прошепна. — Още ли не е извършено посвещаването?
— Не, не! — отвърна кралят. — То няма да бъде извършено, кълна ви се!
Въпреки слабостта си Ла Валиер се изправи.
— То трябва да бъде извършено! — каза тя. — Не ме спирайте!