Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
Само че кралят също си отваряше очите и усети клопката.
Той стана, придърпа креслото си към госпожица Дьо Шатийон и започна да се шегува с нея.
Играеха на „бориме“. От госпожица Дьо Шатийон Людовик премина към Монтале, а после към госпожица Дьо Тоне-Шарант. С ловка маневра той се оказа пред Ла Валиер, закривайки я от другите.
Принцесата се правеше, че изцяло е погълната от ръкоделието.
Кралят показа на Ла Валиер крайчеца на бележката и тя протегна кърпичката си, канейки го с поглед: „Сложете бележката тук“. Тогава кралят ловко пусна на пода носната си кърпичка, която до този момент лежеше на креслото.
Ла Валиер веднага сложи незабелязано на мястото на кърпичката на краля собствената си кърпичка. Сякаш нищо не се бе случило, кралят я взе, пъхна вътре бележката и я сложи на предишното място. На Ла Валиер й оставаше само да протегне ръка, за да вземе кърпичката със скъпоценната бележка.
Но принцесата видя всичко. Тя високо заповяда на Шатийон:
— Моля ви, Шатийон, вдигнете кърпичката на краля. Тя е паднала на килима.
Придворната дама моментално изпълни заповедта. Кралят се помръдна, Ла Валиер се смути и всички видяха върху креслото другата кърпичка.
— Извинете ме, ваше величество е имал две кърпички — каза придворната дама.
Волю-неволю кралят трябваше да прибере кърпичката на Ла Валиер заедно със своята собствена. По такъв начин той я получаваше за спомен от своята любима, но тя пък от своя страна се лишаваше от четиристишието, което струваше на краля десет часа напрегната работа и може би беше равно на цяла поема. Естествено, кралят се разсърди, а Ла Валиер се отчая.
Но се случи нещо невероятно.
Когато кралят си тръгваше, в преддверието го посрещна предупреденият от някого Маликорн.
Преддверията в Пале-Роял бяха тъмни и вечер се осветяваха лошо.
Кралят харесваше полумрака. Известно е, че любовта, която възпламенява душата и сърцето, не обича светлина.
В преддверието беше тъмно и пажът осветяваше с факел пътя на негово величество. Кралят вървеше бавно и с мъка сдържаше гнева си. Маликорн едва не се сблъска с краля и започна да се извинява по всички правила на дворцовия етикет. Но кралят беше в лошо настроение и отвърна сърдито нещо. Маликорн изчезна безшумно.
Тази вечер Людовик влезе в малък спор с кралицата и изпита желание, влизайки в кабинета си, да целуне кърпичката на Ла Валиер. Той се обърна към камердинера:
— Донесете ми вечерния костюм, без да пипате нищо в джобовете.
Заповедта беше изпълнена. Кралят лично провери джобовете си. Намери само своята кърпа. Кърпата на Ла Валиер беше изчезнала.
Докато кралят се измъчваше в догадки, му донесоха писмо от Ла Валиер. Тя пишеше:
„Колко сте внимателен, скъпи господарю, изпращайки ми такива прекрасни стихове. Колко е изобретателна и постоянна вашата любов. Възможно ли е да не бъдете обичан?“
„Какво означава това? — помисли си кралят. — Тук има някаква грешка.“
— Потърсете добре — заповяда той на камердинера. — В джоба ми трябваше да има носна кърпа и ако не я намерите, ако сте я пипали…
Люгодовик се опомни. Да се превръща в държавно престъпление загубата на една носна кърпа беше голяма непредпазливост. Затова добави:
— В тази кърпа имаше важен документ.
— Господарю — каза камердинерът, — в джобовете на ваше величество имаше само една кърпа, ето тази.
— Да, вие сте прав — през зъби отвърна кралят. — О, бедност, колко ти завиждам! Щастливец е този, който сам вади от джобовете си носни кърпички и бележки.
Той препрочете писмото от Ла Валиер, мъчейки се да разбере по какъв път неговото четиристишие е стигнало до предназначението си. В писмото имаше добавка:
„По вашия пратеник връщам отговора, толкова малко достоен за вашите стихове.“
— Ето какво било! Сега вече имам някаква нишка — радостно възкликна Людовик. — Кой донесе тази бележка?
— Господин Маликорн — отвърна лакеят.
— Нека влезе. Маликорн се появи.
— От госпожица Дьо ла Валиер ли идвате? — с въздишка попита кралят.
— Да, господарю.
— Носихте ли нещо от мен на госпожицата?
— Аз ли, господарю?
— Да, вие.
— Абсолютно нищо, господарю, нищо.
— А ето че госпожица Дьо ла Валиер ми пише за това.
— Господарю, госпожица Дьо ла Валиер греши. Кралят смръщи вежди.
— Каква е тая игра? Защо госпожицата ви нарича „мой пратеник“? Какво сте занесли на тази дама? Отговаряйте по-бързо, господине!