Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
Кралят го прекъсна:
— Господине, странно е да се слушат вашите оплаквания, след като аз самият би трябвало да се оплаквам. А вие виждате, че аз не го правя.
— От какво можете да се оплачете, ваше величество? Кралят се усмихна горчиво.
— Нима, господине, ще ме укорите, че имам предубеждение към правителство, което си позволява да ми нанася публично оскърбление и което поощрява оскърбителите?
— Господарю!…
— Повтарям — продължи кралят, ядосан от своите лични огорчения повече, отколкото от политическите проблеми, — повтарям ви, че Холандия е пристанище за всички, които ме мразят, и особено за онези, които ме оскърбяват.
— Смилете се, господарю!…
— Трябват ли ви доказателства? Те лесно могат да бъдат представени. Къде се пишат дръзките памфлети, които ме показват като жалък и нищожен монарх? Вашите печатници са задръстени от тях. Ако тук бяха моите секретари, аз щях да ви цитирам заглавията и имената на печатарите.
— Господарю — отвърна посланикът, — памфлетът не е произведение на нацията. Справедливо ли е такъв могъщ крал като ваше величество да търси от цял народ отговорност за престъплението на няколко луди, умиращи от глад поети?
— С това съм склонен да се съглася, господине. Но когато амстердамският монетен двор сече позорящи ме медали, нима и за това са виновни неколцина луди?
— Медали? — промълви посланикът.
— Медали — повтори кралят, гледайки към Колбер.
— Ваше величество е напълно уверен… — осмели се да подхване холандецът.
Кралят не сваляше очи от Колбер, но той се правеше, че не разбира, и мълчеше.
Тогава Д’Артанян направи две крачки напред и като извади от джоба си медал, го подаде на краля.
— Ето медала, за който говори ваше величество.
Кралят го взе. Със собствените си очи, които, откак бе взел властта, гледаха на всичко отвисоко, той видя оскърбяващото изображение, върху което Холандия като Исус Навин спира слънцето, и следния надпис: „Ин консекцио мео стетит сол“.
— „В мое присъствие е спряно слънцето“! — гневно възкликна кралят. Надявам се, че вече няма да отричате?
— Ето това слънце — каза Д’Артанян.
Той показа нарисуваното на всички знамена слънце с повтарящата се пищна емблема навсякъде, придружена от гордия девиз на латински: „Нек блурибус импар“ — „не е равен на мнозина“.
Гневът на Л юдовик, и без това подхранен от личните неприятности, не се нуждаеше от тази нова храна. По святкащите му очи се виждаше, че ще се разрази буря.
Погледът на Колбер обузда гнева на краля.
Посланикът събра храброст и започна да се извинява. Той каза, че не трябва да се придава голямо значение на националното тщеславие, че Холандия се гордее с положението на велика държава, което тя е постигнала въпреки малките си сили, и ако успехите й донякъде са опиянили неговите съотечественици, той моли краля да прояви снизходителност.
Търсейки съвет, кралят погледна към Колбер, но той не се помръдна.
После погледна към Д’Артанян. Мускетарят сви рамене.
Това движение сякаш вдигна шлюза, за да отприщи дълго сдържания гняв на краля. Никой не знаеше накъде ще се устреми потокът, и затова се възцари тягостно мълчание.
От него се възползва вторият посланик и също започна да се извинява. По време на неговата реч кралят отново потъна в размисъл, като слушаше развълнувания глас на холандеца, както разсеян човек слуша ромоленето на фонтана. Забелязал това, Д’Артанян се наклони към Сент-Енян и му каза, премервайки гласа си така, че да го чуе кралят:
— Знаете ли новината, графе?
— Каква новина?
— За Ла Валиер.
Кралят трепна и неволно направи крачка към двамата събеседници.
— Какво се е случило с нея? — попита Дьо Сент-Енян с тон, които лесно можем да си представим.
— Бедното момиче отишло в манастир — отвърна Д’Артанян.
— В манастир? — възкликна Дьо Сент-Енян.
— В манастир! — възкликна след него кралят насред речта на посланика.
Подчинявайки се на изискванията на етикета, той скоро се овладя, но продължаваше да подслушва разговора.
— В кой манастир? — попита Дьо Сент-Енян.
— В манастира на кармелитките в Шайо.
— Откъде знаете?
— От нея самата.
— Нима сте я видели?
— Аз сам я изпратих до манастира.
Кралят улавяше всяка дума. Всичко в него вреше и кипеше.
— Защо е избягала? — попита Сент-Енян.
— Защото вчера изгонили от двореца бедното момиче — отвърна Д’Артанян.
Едва беше казал тези думи, когато кралят спря посланика със заповеднически жест.
— Достатъчно, господине! Стига толкова! После се приближи до мускетаря и запита: