Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— Как! Вие искате да ви позволя да се принесете в жертва? — извика кралят. — Никога, за нищо на света!
Д’Артанян си тръгна и влюбените останаха сами.
— Господарю! — продължи Ла Валиер. — Умолявам ви, не казвайте нито дума повече. Не погубвайте моя живот и моето бъдеще. Не погубвайте славата си заради минутна прищявка.
— Прищявка! — възкликна кралят.
— Сега, господарю — продължи Ла Валиер, — аз ясно чета във вашето сърце.
— Обяснете ми.
— Безразсъдното увлечение за кратко време можеше да ви се стори достатъчно оправдание. Но вие имате задължения, които са несъвместими с любовта към една бедна девойка. Забравете ме!
— Да ви забравя?
— Всичко вече е свършено.
— По-скоро ще умра!
— Господарю, вие не можете да обичате тази, която решихте да убиете толкова жестоко тази нощ.
— Какво говорите? Не разбирам!
— Помните ли какво поискахте вчера сутринта от мен? Да ви обичам. Какво ми обещахте в замяна? Никога да не лягате в постелята, без да се сдобрим, ако се случи да ми се разсърдите.
— Простете ми, простете ми, Луиза! Ревността ме накара да си загубя ума.
— Господарю, ревността е лошо чувство, което се разпространява като бурен, ако не се изтръгне от корен. Вие пак ме ревнувате и скоро ще ме погубите. Съжалете ме, позволете ми да умра.
— Още една дума, госпожице, и аз ще умра във вашите крака!
— Не, не, господарю, аз се познавам по-добре от вас. Не се погубвайте заради една нещастница, която всички презират!
— О, назовете ми вашите преследвачи, умолявам ви!
— Не се оплаквам от никого, господарю. Обвинявам само себе си. Сбогом, господарю! Като разговаряте така с мен, вие се компрометирате.
— Пазете се, Луиза! Със своите думи вие ме довеждате до отчаяние. Пазете се!
— Господарю, умолявам ви, разрешете ми да остана в манастира!
— Аз ще ви отнема, ако трябва, от самия Бог!
— Но преди това — извика клетото момиче — изтръгнете ме от ръцете на жестоките врагове, които застрашават живота и честта ми. Ако имате достатъчно сили за любов, намерете сили да ме защитите. Тази, която по думите ви обичате, е оскърбена, обсипана с насмешки и изгонена!
— Изгонена! — викна кралят. — За втори път чувам тази дума!
— С позор, господарю. — Вие виждате сега, че имам само един защитник — Бог, едно утешение — молитвата, едно убежище — манастира.
— Вие ще имате моя дворец и моя двор. Не се бойте, Луиза. Тези, които вчера са ви изгонили, утре ще треперят пред вас! Какво говоря, още сутринта те почувстваха моята сила. Луиза, Луиза, за вас ще бъде жестоко отмъстено! С кървави сълзи ще платят оскърбителите за вашите мъки! Кажете имената им!
— Никога! За нищо на света!
— Как тогава да ги накажа?
— Господарю, ръката ви ще отмалее, когато разберете кого трябва да накажете!
— О, вие не ме познавате! — извика Людовик. — Аз няма да се спра пред нищо. Ще превърна в пепел цялото кралство и ще прокълна цялото си семейство. Да, аз ще отсека дори тази ръка, ако тя се окаже толкова страхлива, та да не съкруши враговете на най-кроткото и мило създание на този свят!
Действително, произнасяйки тези думи, Людовик силно удари с юмрук по дъбовата преграда, която в отговор изстена глухо.
Ла Валиер се ужаси. В гнева на този всесилен млад човек имаше нещо величествено и зловещо, като в яростта на разбунтувала се стихия. Луиза, която досега мислеше, че мъката и страданията й не могат да се сравнят с нищо, беше победена от мъката на краля, изригнала в заплахи и гняв.
— Господарю — каза тя, — за последен път ви моля да ме оставите. Аз вече намерих спокойствие в това свято място. Бог е мой защитник, пред когото ще рухне цялата човешка злоба. Господарю, още веднъж ви моля да ми разрешите да живея тук.
Пред очите на краля възникна видение: Луиза, вече застаряла, неузнаваема, и друга някаква монахиня милват момченце. Луиза не ще бъде никога майка, но любовта към Бога ще я въздига до материнското чувство. Тази картина подлуди съвсем Людовик.
— В такъв случай — възкликна той — признайте си, че вие никога не сте ме обичали, кажете, че унижението ми и разкаянието Ми ласкаят вашата гордост, но мъката ми не ви опечалява. Кажете, че френския крал за вас не е любим, чиято нежност би могла да ви донесе щастие, а деспот, чиято прищявка е разбила сърцето ви. Не казвайте, че се стремите към Бога, кажете, че бягате от краля. Не, Бог не е съмишленик на пепреклонните решения. Бог допуска разкаянието и прощава. Бог не е противник на любовта.
Чувайки тези думи, които вливаха огън в жилите й, Луиза отчаяно се разрида.
— Значи вие не сте чули? — каза тя.
— Какво?
— Че съм изгонена, че съм презирана и достойна за презрение.