Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— Господарю, аз отнесох на госпожица Дьо ла Валиер само една носна кърпичка и нищо друго.
— Кърпичка?… Каква кърпичка?
— В минутата, когато вчера имах нещастието да бутна ваше величество… нещастие, за което ще съжалявам цял живот, особено след като ваше величество изрази неудоволствието си, в тази минута, вкаменен от мъка, видях на пода нещо бяло.
— Аха!
— Наведох се и видях, че е носна кърпа. Отначало помислих, че ваше величество при сблъскването с мен е изпуснал кърпата си, но като я разгледах внимателно, забелязах върху нея монограм. Оказа се, че е монограмът на госпожица Дьо ла Валиер. Помислих, че госпожицата е изпуснала кърпичката си, отивайки към салона, и на връщане й я дадох. Кълна се на ваше величество, че всичко това е истина!
— Ето вече за втори път срещата с вас ми донася щастие, господине — каза кралят, — можете да разчитате на моето благоразположение.
А истината бе, че Маликорн просто беше измъкнал кърпичката от джоба на краля толкова ловко, че би могъл да му завиди и най-опитният джебчия в прославения град Париж.
Принцесата така и не узна за тази случка. Но Монтале намекна за нея пред Ла Валиер и тя впоследствие я разказа на краля, който много се смя и нарече Маликорн велик политик. Людовик XIV беше прав. Сега на всички е известно, че той е умеел да вниква в човешките характери.
Глава тридесет и втора
В НЕЯ СЕ ГОВОРИ ЗА ГРАДИНАРИ, ПРИДВОРНИ ДАМИ И СТЪЛБИ
За нещастие, чудесата не можеха да продължават дълго, а лошото настроение на принцесата не се променяше. След седмица кралят вече не можеше да погледне Ла Валиер, без да предизвика подозрения.
Когато се определяше време за разходка, принцесата незабавно се разболяваше, тъй като не желаеше повторение на сцената по време на дъжда или под кралския дъб. Когато беше болна, тя не излизаше и придворните й дами оставаха с нея.
Нямаше никаква възможност за нощни срещи. При първия си опит за такава среща кралят претърпя жалък неуспех.
Както по-рано във Фонтенбло, той взе със себе си Дьо Сент-Енян и заедно с него тръгна към Ла Валиер. Но той завари само госпожица Дьо Тоне-Шарант, която се развика: „Пожар, крадци!“ Тогава дотичаха цял легион камериерки, прислужнички и пажове. Б резултат Дьо Сент-Енян, който остана на местопроизшествието, за да спаси честта на своя господар, си навлече строго мъмрене от Ана Австрийска и от принцесата. В допълнение на всичко на следващия ден той получи две покани за дуел от представители на семейство Мортмар. Наложи се кралят да се намеси за заглаждане на недоразумението.
Тази бъркотия стана, защото принцесата неочаквано нареди придворните дами да си сменят стаите. Ла Валиер и Монтале сега бяха длъжни да нощуват в кабинета на своята господарка.
Дори кореспонденцията стана невъзможна. Да пишеш под наблюдението на такъв строг Аргус като принцесата, значеше да се излагаш на голяма опасност.
Можем да си представим колко гняв и ярост предизвикваха у лъва всичките тези иглени убождания. Кралят се напрягаше с всички сили, търсейки средство за решение на въпроса, но тъй като не беше доверил сърдечните си тайни нито на Маликорн, нито на Д’Артанян, решение на проблема не се намираше.
Вярно е, че Маликорн от време на време предприемаше геройски опити да предизвика краля към откровеност. Но едва започнал да кълве, Людовик било от срам, било от недоверие, изпускаше кукичката със стръвта.
Така една вечер той вървеше през градината, поглеждайки тъжно към прозорците на принцесата. Маликорн, който следваше краля заедно с Маникан, се спъна в оставена сред храстите стълба и каза на своя спътник:
— Нима не забелязахте, че току-що се спънах в една стълба и едва не паднах?
— Не — каза разсеяният както обикновено Маникан, — но струва ми се, че не паднахте.
— Чиста случайност. Не трябва така да се захвърлят стълби.
— Да, може лесно да си счупиш врата, особено ако си разсеян.
— Мисълта ми не е за това, исках да кажа, че е опасно така да се оставя стълба под прозорците на придворните дами.
Людовик едва забележимо трепна.
— Защо? — попита Маникан.
— Говорете по-високо! — пошепна му Маликорн, като го сръга в ребрата.
— Защо? — повтори Маникан, повишавайки глас. Кралят наостри уши.
— Ето например — каза Маликорн — стълба, дълга деветнадесет фута, стига до прозорците на горния етаж.
Вместо отговор Маникан потъна в размисъл.
— Попитайте какви прозорци — подсказа му Маликорн.
— За какви прозорци говорите? — попита Маникан на висок глас.
— За прозорците на принцесата.