Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
Шарканът седна като голям крилат пес, но веднага уви тялото си на спирала — подобно на змия — и развали мимолетната прилика. Уруруйчето запротестира и той отмести глава по-далече от огъня. Радослав пък подскачаше върху китеника, все едно че седеше на карфици.
— Е?
— Изумен съм — отвърна Крилан.
След миг Дичо нададе крясък на футболен запалянко.
— Стана! ОДОБРИХА! Нали?
— Нали. Направо съм засегнат до дъното на бездънната си душа — кисело потвърди змеят. — Добре че не се хванахме на бас.
— Хайде казвай! Уха!
— Я не вряскай, не си на мач… А, като стана дума… кой спечели последното първенство, „Левски“ или „ЦСКА“?
— Не знам, не си падам по футбол.
— Ъ, язък… Я иди се облечи, хем няма да трепериш, хем няма да ми се гологъзиш като павиан… Ще говоря по-високо.
Радослав хукна към спалнята. Гласът на Иван-Крилан го следваше като звук от уокмен.
— Стратезите не бяха във възторг, но решиха, че идеята ти е приемлива… какво мърмориш там?
— Дрехите ми… а, ето ги…
— Като си ги хвърляш където ти падне.
— Свекърво! Кажи какво казаха Мъдреците!
— Казаха, че ще съставят план, така че да не се излагаш на повече риск, отколкото е редно за оръженосец… признаха ти го като възраст. Петима от деветимата военни Водачи на Голямото ято са те слушали чрез Сенките си на Тинга…
— И сега? — Дичо се бореше с обличането си зад сталактоновия параван.
— Сега… трябва да те въоръжа. И после да те заведа пред Тинга. Трибуналът ще те чака, за да потвърди амбициите ти да се правиш на Рамбо. Надеждата ми е, че Събранието няма да допусне това безумие… — змеят замълча, угрижено склони поглед. В същото време нещо сякаш го човъркаше отвътре. Той плъзна разсеяния си взор по пещерния палат. Изсумтя. Почеса се с върха на опашката по гушата. Уруруйчето лежеше на челото му и премрежено се взираше в камината, преодоляло страха си.
— Тоест няма да чакаме крайния срок, така ли? — приближи се Радослав, протягайки ръце към огнището.
— Така. И без туй екипирането ще ни отнеме време. Е, поне си се наспал.
— Не особено…
Фонтанчето напяваше неуловимо позната и на двама им мелодия.
— Гладен съм.
— Прасе.
— Нормално е да имам апетит след къпане!
— Тъй де, като прасе след кален гьол.
— Що дуднеш?
— Защото ми е притеснено, затова. Аз съм твой опекун, докато се адаптираш в новия за теб свят. Отговорен съм за живота и здравето ти така, както към свое по-малко братче… Иди в килера, ей там е. В похлупците има разни манджи. И баница, нали я обичаш. Донеси ги тук и се наяж, защото ще ходим в арсенала, да му се не види…
— Ти искаш ли нещо?
— Тц.
Дичо се върна с голяма тава и наредени върху ѝ гърнета.
— Как да ги отворя бе, Иване? — попита безпомощно. — Те май са си изпечени така, без капаци!
Крилан лениво драсна с нокът по всяко гърне. Похлупаците им се очертаха с тънички линии. Радослав почна да ги отворя, но още при първото го убоде слабо статично електричество.
— Магия за консервиране…
— Аха. Забавя времето. По-елементарно е, отколкото го мислиш. Ох… и без това си донесъл цялата баница, чупи едно парче.
Задъвкаха.
— Кой готви?
— Скалните плъхове.
— Беше казал, че са разумни донякъде.
— Мен ако питаш, по̀ са умни от хората, макар че в човешкия свят биха ги третирали като животни… Критериите за разумност са доста хлъзгави, не намираш ли?
Дичо почувства укор и се намръщи.
— Доволен ли си, шиле такова? — тъжно, но вече без упрек попита Крилан. — Едно е да си ратник в граморска пехота, друго е да участваш в специална операция на змейове. Толкова ли си храбър?
Последното не беше ирония. Бе искрен въпрос. Нечовешки искрен и прям, без капка спотаена обида или дремещо подозрение.
— Не съм, Иване — призна Радослав. — Страх ме е, и още как. Но чувствам… че съм длъжен да го направя. А и нали казваше, че няма да е много опасно. Стратезите нали щели да се погрижат.
— Те ще се погрижат, ясна работа. Твоите мотиви обаче не са ми ясни достатъчно. Защо? Сигурен ли си, длъжен съм да попитам, че не те води чувството за вина? Или пък, не дай си слънце, комплекси някакви се обаждат? Ламтиш да станеш герой? Да се почувстваш достоен за обичта на змейкинята-витяк Верена’рауни?
Дълбока бръчка се плъзна по челото на Радослав. Той старателно изгреба с последната хапка баница остатъка от яхнията, която одеве избра за основно ядене, понеже му замириса най-вкусно. Пресегна се към стомната с вино, но тя леко мръдна. Насреща му очите на Крилан с издайнически пламъчета бляскаха.
— Тц — рече змеят. — Никакви опиати. Та на въпроса?