Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
Всички край него — майка му, баща му и баба му (майката на Индийско орехче) — свикнали, че той не говори, и престанали да го възприемат като нещо необичайно или неестествено. След няколко години Индийско орехче спряла да го води и на психиатър. Седмичните консултации не отстранявали „симптомите“, а както лекарите били отбелязали още в самото начало, с изключение на немотата момчето си било съвсем наред. Всъщност бил идеално дете. Индийско орехче не помнела да се е налагало да го принуждава да върши нещо насила или да му се кара за някоя пакост. Канела сам решавал какво трябва да направи и после го вършел безупречно. Бил съвсем различен от другите, обикновените деца, било безсмислено дори да го сравняват с тях. Когато баба му починала, бил на дванайсет години (и плакал беззвучно дни наред), но след това поел готвенето, прането и чистенето, докато майка му била на работа. Индийско орехче искала да вземе домашна помощница, ала синът й не давал и да се издума. Не искал чужд човек да идва и да нарушава реда в дома. Въртял цялата къщна работа, при това с изключителна точност и ред.
Канела ми говореше с ръце. Беше наследил от майка си тънките красиви пръсти. Бяха дълги, но не много. Те се движеха неуморно пред лицето му и ми предаваха всичко като разумни живи същества.
<В два часа следобед ще дойде една клиентка. За днес това е всичко. Дотогава нямаш работа. За един час ще приключа тук, после ще отида да я взема и ще я докарам. Прогнозата е, че цял ден ще бъде облачно. Можеш да поседиш в кладенеца, докато още е светло, за да не те заболят очите.>
Както беше казала Индийско орехче, разбирах думите, които синът й предаваше с ръце. Не бях запознат с езика на глухонемите, но ми беше лесно да следя сложните плавни движения на младежа. Схващах значението толкова бързо вероятно заради умението на самия Канела, точно както човек може да се вживее в пиеса, изпълнявана на чужд език. Или може би просто ми се струваше, че следя как пръстите му се движат, а всъщност не ставаше това. Движещите се пръсти може би не бяха нищо повече от декоративна фасада, а аз полусъзнателно да наблюдавах вътрешността на сградата зад фасадата. Всеки път, когато разговаряхме през масата в кухнята, се опитвах да зърна границата между фасадата и онова зад нея, ала все не успявах, сякаш линията, очертала тази граница, постоянно се мести и променя формата си.
След кратките ни разговори, тоест мисловно общуване, Канела събличаше сакото, слагаше го на закачалка, пъхаше вратовръзката вътре в ризата и се заемаше да чисти или да готви. Докато работеше, слушаше по стереоуредбата за компактдискове музика. Една седмица не пускаше нищо друго освен духовната музика на Росини, следващата — концертите за духови инструменти на Вивалди, при това ги повтаряше толкова често, че ги знаех наизуст.
Работеше изумително чевръсто, без излишни движения. В началото предлагах да му помогна, той обаче само се усмихваше и клатеше глава. Докато го гледах, се убеждавах, че е по-добре да оставя всичко на него. След това ми стана навик да не му се пречкам. Докато Канела шеташе, четях книга на канапето в „пробната“.
„Резиденцията“ не беше голяма и беше обзаведена с възможно най-малко мебели. Там всъщност не живееше никой, затова не беше особено мръсно или разхвърляно. Обаче Канела пускаше всеки ден прахосмукачката, бършеше прахта по мебелите и лавиците, миеше рамките на прозорците и абажурите, лъскаше масата. Редеше порцелановите сервизи и тенджерите по размер, слагаше кърпите за съдове и хавлиените кърпи така, че краищата им да не стърчат, внимаваше дръжките на чашите да сочат в една посока и сапунът на мивката в банята да не е накриво, сменяше кърпите, дори и да нямаха вид на използвани. После събираше боклука в найлонов плик, завързваше го отгоре на възел и го изнасяше. Сверяваше часовниците по ръчния си часовник (за който бях готов да се закълна, че избързва или изостава най-много с три секунди). Ако, докато чистеше, видеше, че нещо е разместено дори мъничко, с точни и изискани движения го връщаше на мястото му. Понякога го проверявах, като слагах някой от часовниците един сантиметър по-наляво върху полицата, и на другата сутрин Канела задължително го местеше един сантиметър надясно.