Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
Но помещението, където работя, наистина си е странно. Огромно е като хангар, с голям висок таван и цялото е отворено. Вътре работят сто и петдесет момичета, подредени едно до друго. Гледката е страхотна. Но за кой дявол им е било да строят такава чудовищна фабрика? Все пак не правим подводници. Можеха да ни разделят в отделни стаи. Ала вероятно са решили, че ако сложат толкова много хора да работят заедно на едно място, това ще повиши сплотеността на колектива. Или на шефовете може би им е по-лесно да ни държат така под око. Сигурна съм, че ни прилагат психологията «разделяй и владей». Разделени сме на бригади, цялата бригада сме се наредили около голям плот, както в часовете по биология, когато правехме дисекция на жаби, а в края седи бригадирката — някое от по-големите момичета. Не ни забраняват да си говорим, стига да не спира работата (все пак не можем по цял ден да мълчим и само да работим), но ако приказваш или се смееш много силно, или пък се заплеснеш в разговора, бригадирката цъфва свъсена при теб и казва: «Хайде, Юмико, не с устата, а с ръцете работи. Както гледам, изоставаш.» Затова си шепнем като обирджии посред нощ.
Във фабриката пускат и музика. Стилът е различен според часа. Ако си почитател на Бари Манилоу или «Еър Съплай», Господин Птицата с пружината, тук може и да ти хареса.
За да изработя «моя» перука, ми трябват няколко дни. Зависи каква перука правиш, разбира се, но ни карат да измерваме времето за направата на една перука в дни. Първо разделяш основата на квадратчета, после запълваш квадратчетата едно по едно с кичури. Но не е като да работиш на конвейер, както във филмите на Чаплин, където затяга един болт и веднага идва следващият — перуката си е изцяло «моя». Щом я направя, чак ми се иска да сложа подписа си и датата. Ако го сторя, разбира се, шефовете ще побеснеят. Приятно си е обаче да знам, че някой по широкия свят носи на главата си изработена от мен перука. Това ми вдъхва усещането за… знам ли, за съпричастност.
Но животът е толкова странен. Ако преди три години някой ми беше казал: «Така и така, след три години ще работиш във фабрика в планината, ще правиш заедно с много други момичета от провинцията перуки», щях да му се изсмея в лицето. И през ум не би ми минало подобно нещо. А какво ще правя след още три години — никой не знае отговора на този въпрос. Ти, Господин Птицата с пружината, знаеш ли какво ще правиш след три години? Сигурна съм, че не. Какви ти три години: обзалагам се на всички пари, които съм изкарала тук, че не знаеш какво ще правиш и след един месец!
Но момичетата около мен знаят прекрасно къде ще бъдат след три години. Или поне си мислят, че знаят. Мислят си, че ще спестят от парите, които са спечелили тук, че след няколко години ще си намерят добро момче и ще бъдат щастливо омъжени.
Момчетата, за които тези момичета ще се омъжат, са синове главно на селяни или ще наследят от бащите си някое магазинче, или пък работят в малки местни фирми. Както вече ти казах, тук има хроничен недостиг на млади жени, затова момичетата «се харчат» доста бързо. Наистина трябва да не ти върви никак, за да останеш стара мома, всички си намират някого и се омъжват. Това наистина си е нещо. И както вече ти писах в последното писмо, след като се оженят, повечето момичета напускат фабриката. Работата тук не е нищо повече от етап, който запълва няколкото години между гимназията и сватбата — нещо като междинна стая, в която момичетата влизат, остават известно време и си излизат.
Шефовете във фабриката за перуки не само не възразяват, а обратното, май предпочитат работничките да остават по няколко години и после, след като се задомят, да напуснат. За тях е много по-добре да има постоянно текучество — така не мислят за по-високи заплати, осигуровки, профсъюзи. Грижат се малко повече за по-способните момичета, които стават бригадирки, но другите, обикновените работнички не са за тях нищо повече от стока. Иначе казано, между фирмата и момичетата има негласно споразумение, че щом се омъжат, те ще напуснат. И така, колкото до онова, което ще се случи след три години, за момичетата то се вмества в две възможности: или да си потърсят мъж още докато работят, или да напуснат фабриката, за да се омъжат. Просто и лесно!
Тук няма такива като мен, които си мислят: не знам какво ще ми се случи след три години. Всички са добри работнички. Никой не работи през пръсти и не роптае. Е, случва се някое от момичетата да недоволства от храната в стола, но нищо повече. Все пак говорим за работа, не може да е забавно през цялото време и има момичета, които от девет до пет работят от немай-къде, без всякакво желание, и им се иска да се направят например на болни, но на повечето според мен им харесва. Вероятно защото знаят, че това е ограничен период, вместен между два свята. По тази причина искат, докато са тук, всичко да е наред. В края на краищата за тях работата тук е нещо преходно.