Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
Но с поведението си не оставяше впечатление за педантизъм. Сякаш правеше само онова, което е естествено и „правилно“. Може би в съзнанието му се беше врязала някаква ярка представа как би трябвало да изглежда светът — или поне малкият свят тук — и за него бе естествено като дишането да го поддържа в този вид. Вероятно смяташе, че просто помага съвсем мъничко, когато нещата се подчиняват на силния вътрешен подтик да се завърнат в първичната си форма.
След като сготви, Канела сложи храната в хладилника и ми показа какво да обядвам. Аз му благодарих. После застана пред огледалото, оправи вратовръзката си, огледа ризата и облече сакото. Накрая размърда с усмивка устни за довиждане, хвърли последен поглед наоколо и излезе. Качи се в мерцедеса, сложи в касетофона касета с класическа музика, натисна бутона върху дистанционното устройство, за да отвори портата, описа същата дъга, както на идване, и си тръгна. След като автомобилът мина през портата, тя се затвори. Както и преди, гледах през процеп в щорите с чаша кафе в ръка. Птиците вече не бяха толкова шумни, както когато Канела бе дошъл. Видях, че на едно място ниските облаци са разкъсани и отнесени от вятъра, но над тях се виждаше друг, по-плътен облачен слой.
Седнах на масата в кухнята, оставих чашата и огледах помещението, което Канела беше подчинил на прекрасното си чувство за ред. Приличаше на голям триизмерен натюрморт, нарушаван само от часовника, който тиктакаше тихо. Стрелките сочеха десет и двайсет. Погледнах стола, на който бе седял Канела, и се запитах за кой ли път дали не съм сгрешил, като не съм им казал за посещението на Ушикава от предната вечер. Дали това нямаше да накърни доверието, каквото би трябвало да съществува между мен и Канела, между мен и Индийско орехче?
Все пак предпочитах да изчакам и да видя накъде ще тръгнат нещата. Защо Нобору Ватая беше толкова притеснен от присъствието ми тук? Коя от опашките му бях настъпил? И какви контрамерки щеше да предприеме? Ако намерех отговорите на тези въпроси, вероятно щях да се доближа малко до тайната му. А оттам и до мястото, където беше Кумико.
Когато стрелките на часовника (същия, който Канела бе плъзнал един сантиметър надясно, където му беше мястото) наближиха единайсет, отидох в двора, за да сляза в кладенеца.
— Когато Канела беше малък, му разказвах за подводницата и зоологическата градина, какво бях видяла през август четирийсет и пета от палубата на транспортния кораб и как японските войници са застреляли животните в зоопарка на баща ми точно когато американската подводница насочваше оръдието към нас, за да потопи кораба ни. Дълго време носех в себе си всичко това и не го споделях с никого. Лутах се мълчаливо из мрачния лабиринт между илюзията и реалността. Но когато Канела се роди, ми хрумна, че мога да разкажа историята само на него. Ето защо още преди да бе започнал да разбира думите, му я разказвах отново и отново почти шепнешком, разказвах му всичко, което помнех, и докато говорех, гледките оживяваха пред мен в ярки цветове, сякаш бях вдигнала капак и ги бях пуснала да излязат. Щом започна да разбира, Канела ме молеше да му разказвам отново и отново. Повтаряла съм му го сто, двеста, петстотин пъти, но всеки път по нов начин. И всеки път той ме молеше да му разкажа по-подробно нещо, което се съдържаше в големия разказ. Искаше да узнае повече за отделните разклонения в голямото дърво. Следвах клона и му разказвах точно тази част от историята, която се разрастваше невероятно. Така двамата с него си създадохме наша система от взаимно свързани митове. Разбирате ли? Разказвахме си историята всеки лен и се палехме все повече. С часове повтаряхме имената на животните в зоологическата градина, обсъждахме колко лъскава е била козината им и каква е била на цвят, каква е била миризмата, носеща се във въздуха, повтаряхме и имената на войниците, описвахме лицата им, говорехме къде са били родени и как са израсли, какви са били пушките им и колко са тежали боеприпасите, какви страхове и каква жажда са ги мъчели, какви са били формите на облаците по небето… Докато разказвах на Канела, виждах съвсем ясно всички цветове и форми и успявах да ги опиша с думи — с точните думи, които ми трябваха, — за да си ги представи и той. И всичко това нямаше край. Все оставаха подробности, които не сме уточнили, и разказът ставаше все по-задълбочен, все по-голям. — Индийско орехче говореше с усмивка за тези отдавна отминали дни. Никога дотогава не бях виждал върху лицето й толкова естествена усмивка. — Но един ден всичко това свърши — каза тя. — Канела престана да ми разказва онази февруарска сутрин, когато спря да говори. — Жената замълча и запали цигара. — Сега знам какво се е случило. Думите му се изгубиха в лабиринта, погълнати от света на разказите. Нещо, изникнало от тези разкази, изтръгна езика му. Няколко години по-късно същото нещо погуби съпруга ми.