Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
Пиех кафето, което си бях направил преди няколко минути. Вече не валеше, но небето беше покрито със сиви облаци и земята още беше черна, студена и мокра. Птиците се стрелкаха напред-назад с оглушителни писъци и търсеха в пръстта червеи. Вратата откъм волана се отвори и след малко се показа Канела, беше с тъмни очила. Огледа се набързо, свали очилата и ги сложи в горния джоб на сакото. После затвори вратата на автомобила. Тя щракна с тих звук, какъвто вратите на други автомобили не издават. За мен той бележеше началото на поредния ден в „резиденцията“.
Цяла сутрин бях мислил за посещението на Ушикава предната вечер и се чудех дали да кажа на Канела, че Нобору Ватая го е пратил, за да ме предупреди да не идвам в къщата. Накрая обаче реших да си мълча — поне засега. Това беше въпрос, който трябваше да решим само ние двамата с Нобору Ватая. Не исках да забърквам и други хора.
Канела беше, естествено, с изискан костюм. Всичките му костюми бяха от най-добро качество и му стояха като излети. Повечето бяха със строга кройка, но на него изглеждаха младежки, сякаш бяха преобразени с вълшебна пръчка така, че да са по последната мода.
Канела носеше, разбира се, нова вратовръзка, която да отива на костюма. И ризата, и обувките не бяха вчерашните. Майка му Индийско орехче вероятно беше подбрала както винаги всичко. Цялото му облекло беше безупречно, както мерцедесът, който той караше. Всяка сутрин, щом Канела се появеше, аз усещах, че му се възхищавам, дори може би съм развълнуван. Какво ли същество се криеше зад такъв съвършен външен вид?
Канела извади от багажника два пазарски книжни плика, пълни с провизии и други необходими неща, и влезе. В ръцете му дори тези най-обикновени хартиени торби от супермаркета изглеждаха изискано и артистично. Може би той ги носеше по особен начин. Или причината беше по-дълбока. Когато ме видя, цялото му лице грейна. Имаше прекрасна усмивка, сякаш дълго е вървял в непроходима гора и най-сетне е излязъл на слънчева поляна.
— Добро утро — поздравих го аз.
„Добро утро“, не ми каза той, а помръдна устни. После взе да вади от пликовете продуктите и да ги реди в хладилника като будно дете, което разпределя в паметта си нови знания. Сложи другите покупки в шкафовете. След това дойде да пие с мен кафе. Седнахме един срещу друг на масата в кухнята. Точно както преди доста време сядахме всяка сутрин с Кумико.
— В крайна сметка Канела не е ходил и ден на училище — продължи разказа си Индийско орехче. — Обикновените училища не приемат неми деца, а аз смятах, че ще е грешка да го пратя в училище за глухонеми. Знаех, че причината — каквато и да беше тя, — не е същата, както при тях. Пък и Канела никога не е проявявал желание да ходи на училище. Очевидно обичаше най-много да си седи у дома, да чете, да слуша класическа музика или да си играе с кучето, което имахме по онова време. Понякога излизаше навън, но без особено желание, защото не му беше приятно да се вижда с връстниците си.
Индийско орехче усвоила езика на глухонемите и говорела на него с Канела. Когато той се оказвал недостатъчен, си пишели. Един ден обаче тя осъзнала, че със сина й общуват прекрасно и без да прибягват до помощни средства. Майката разбирала какво точно мисли или иска синът й само по един негов жест или промяна в израза на лицето. От този миг нататък престанала да се притеснява, че той не говори. Това по никакъв начин не пречело на духовното общуване между двамата. Липсата на реч понякога създавала у майката усещането за физическо неудобство, но то никога не надскачало рамките на „неудобството“ и в известен смисъл тъкмо това неудобство направило общуването им по-качествено.
В свободното си време Индийско орехче учела сина си да чете, да пише и да смята. Всъщност нямало на какво толкова да го учи. Той обичал книгите и от тях усвоявал каквото трябва да знае. Майката не толкова му преподавала, колкото го насочвала какво да чете. Канела обичал музиката и искал да свири на пиано, но след като за няколко месеца усвоил с професионален учител основните движения на пръстите, продължил само с учебници и записи и постигнал завидни за възрастта си технически умения. Обичал да изпълнява Бах и Моцарт и с изключение на Барток и Пуленк не изявявал почти никакво желание да свири композитори, творили след романтизма. През първите шест години на обучение интересите му се ограничавали с музиката и четенето, после обаче той се запалил по езиците и започнал с английския и френския. След половин година и двата ги усвоил само колкото да чете по-лесни книги. Нямал намерение, разбира се, да учи говоримо езиците, искал само да може да чете книги. Обичал и да се занимава с разни сложни машинки. Купил си пълен комплект професионални инструменти, с които майсторял транзисторни апарати и усилватели, обичал и да разглобява часовници и после пак да ги сглобява.