Владетелят на кулата

— По мои сметки ще ни трябват поне четири пъти колкото са запасите ни към момента, милорд.

— Стрелкарите вече работят до изнемога — каза лейди Велис. — Освен тях всички дърводелци и дървосекачи в града също работят по въпроса.

— Включи още хора — каза васалният лорд. — Отсега нататък всеки, който не е пряко зает с подготовката на отбраната, ще се включи в изработването на стрели. Откаже ли, да му спрат дажбите. Лорд Арентес, изпратете половината си мъже в гората да секат дървета, докато още имаме време.

— Не е само дървесината, милорд — каза Антеш. — Трябва ни и желязо за върховете.

— Този град е пълен с желязо — каза чичо Сентес. — Виждам го във всеки прозорец, парапет и ветропоказател. Обиколете имението и вземете всички тенджери, тигани и орнаменти, които намерите. След това обиколете и града. — Млъкна да си поеме дъх и страните му изведнъж побеляха.

— Чичо? — прошепна Рева и тръгна към него.

Той се усмихна широко и потупа ръката ѝ върху рамото си.

— Чичо ти е стар и уморен, моя прекрасна племеннице. — Хвана ръцете ѝ — неговите трепереха доловимо — и се изправи с мъка. — И не е пил от часове — добави той към капитаните, които отвърнаха с напрегнат смях. — Получихте заповедите ми, господа. Време е да ги приведете в изпълнение.

Рева и лейди Велис му помогнаха да изкачи стълбите към покоите си.

— Синьото шишенце, милейди — каза той на Велис. Тя го донесе, Сентес го надигна и го изпи до дъно, усмихна се леко, после се преви на две, лицето му се изкриви от болка, а празното шише тупна на пода.

— Ще доведа брат Харин! — каза Велис и излезе на бегом от стаята.

Рева коленичи пред чичо си и хвана треперещите му ръце.

— Какво ти е? — попита тя. — Какво те мъчи?

Той издиша шумно. Трудно си поемаше въздух, но въпреки това се усмихна.

— Животът ми, Рева. Животът ми ме мъчи.