Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

— Тук съм — изкрещя тя. — Ето ме!

Морето черупчести твари като че ли пулсираше, сякаш някаква вълна преминаваше през него. Светлината на факлата се клатушкаше над тях, приближаваше се. Мириамел се бореше отчаяно — все още имаше шанс! Размаха факлата ниско, за да задържи нападателите си на разстояние. Ноктест крак обаче я сграбчи и тя изсъска в калта и угасна. Мириамел остана на тъмно и бясно заразмахва копието.

— Насам! — изпищя тя. — Факлата ми угасна!

Нямаше отговор от Исгримнур. Всичко беше загубено. За миг Мириамел се запита дали би могла да се самоубие с копието — категорично не биваше да им се остави жива…

Нещо сграбчи ръката й. Тя с писък се опита да се изтръгне, но не можа.

— Аз съм! — извика Исгримнур. — Не ме боди! — Той я привлече до дебелия си корем и извика Камарис, който все още беше далече от тях. Факлата се приближи; гхантите танцуваха в светлината й като водни капки по камък.

— Оставих факли на входа. — Мириамел се обърна да ги види, но нещо сграбчи наметалото й. — Там! — Тя разбра, че Исгримнур не може да види какво му показва; ритна и щипците я пуснаха. — Зад теб!

Исгримнур я грабна като вързоп и я пренесе на няколко крачки — разчистваше пътя с Квалнир. Пробиха стената на бръмчащите твари и стъпиха на склона.

— Трябва да изчакаме Камарис.

— Той идва — измуча Исгримнур. — Върви!

— Взел ли е Тиамак?

— Върви!

Като се хлъзгаше — напредваше твърде бавно, — Мириамел почти пълзеше в калта към светлината на двете факли. Чуваше задъханото дишане на Исгримнур зад себе си, чуваше глухото блъскане на стоманата на Квалнир върху черупките на преследвачите им. Когато стигна горе, грабна двете факли и ги измъкна от калта, после се обърна, готова да се бие отново. Исгримнур беше точно зад нея; блещукащата факла на Камарис беше точно под склона.

— Бързай! — извика тя надолу. Факлата спря, после се размаха силно, сякаш Камарис я използваше, за да разгонва пълчищата, докато се катери. Тя вече виждаше косата му — сияеше сребристожълта в светлината на пламъците.

— Помогни му! — умолително се обърна тя към Исгримнур.

Херцогът слезе няколко стъпки надолу; Квалнир свистеше в размазана дъга и след миг Камарис беше освободен и двамата с Исгримнур с препъване и подхлъзване стигнаха до тунела. Камарис беше загубил оръжието си. Тиамак, покрит с бяло желе и явно в безсъзнание, висеше на рамото му. Мириамел втрещено загледа отпуснатите черти на врана.

— Върви, дявол да го вземе! — Исгримнур я бутна към тунела. Тя откъсна очи от лепкавия Тиамак и затича, като размахваше горящата факла; сенките подскачаха и се щураха бясно по тъмните стени.