Диамантен меч, дървен меч [bg]
- Автор: Перумов Николай
- Серия: Летописите на Разлома #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Диамантен меч, дървен меч [bg]». Краткое содержание книги:
- В чертога мой те каня, Дъще на Дану. На изгревния бряг на Великото море, гдето слънцето от бездни въздушни се издига, там домът ми е граден! Отдавна диря те, о, Дъще на Дану! Мнозина срещах аз почти достойни, ала... единствената ти, приела силата на Имелсторн... Ела!
- Но аз... аз...
- Не ще е нищо друго важно - вдигна ръка Господарят, -освен че теб открих. Ела!
Страхът отново вцепени девойката. Тя отчаяно потърси образа на Дървения меч в сърцето и ума си, само че този път Господарят на Пороя не спря. Приближи се към Ахата и протегна ръка в проядена от ръжда рицарска ръкавица.
- Да бъде, що е орисано! - тържествено провъзгласи великанът. - Път пред нас се е разстлал, дъще на Дану, път на изток, досами изгрева, гдето планини се извисяват от море пламтящо!
Едрата колкото малко мече длан опря в магическия щит.
- Охооо! - не възклицание, а тътен. - Съзирам аз, че вешерите огнени са пратили насам достойната Дану... - Около желязната ръкавица бликнаха езици пламък, избухна ореол от чист ален огън.
Но старинната стомана бавно продължаваше да се потапя в щита. Господарят глухо простена изпод шлема и отбеляза сподавено: -Силно вълшебство сторили са... не ми е леко да го превъзмогна!
Ала...
Мехурът-заклинание не издържа на напъна. Спука се и сякаш целият свят на Ахата се взриви. Валма мрак, разбъркани с нервно танцуващи жили от яростен пламък, се устремиха срещу нея от всички страни.
Последната й мисъл беше дали тъкмо на това не е разчитал Върховният маг на Арк...
Пороят спря изведнъж, в един миг. Сидри подскочи, както си лежеше на каменното ложе и се вслушваше в злия ромон на капките по външната стена.
Джуджето предпазливо накара стената да се отмести - и не повярва на очите си. Небето все още бе сиво и без слънце, но страшните черни облаци на Гибелния порой се стопяваха, разсейваха се като безвреден пушек от огнище, като гнила пара... Да, така свършваше Пороят. Но не и толкова рязко. Нито пък толкова рано...
Джуджето замислено почеса тила си, разроши брада. Според сметките му излизаше, че убийствената напаст ще вилнее още три седмици, във всеки случай не по-малко от две и половина. Какво се беше случило? Защо Пороят за пръв път от много-много години насам бе секнал доста преди срока?!
"Ами ако шурне пак? - замисли се Сидри. - Ако ми се изсипе на главата тъкмо сега, когато вече съм се сдобил с Драгнир? Това хич няма да е благоприятен край на похода! Като нищо може да завали отново... Също както внезапно спря, внезапно ще вземе да се нахвърли върху наивниците, повярвали, че се е случило чудо..."
- Не бързай, гноме - изрече на глас Сидри. - НЕ БЪРЗАЙ! Каменният престол не би одобрил припряността. Изчакай. Ден, два. Даже три. Засега всички други...
"Не! - прекъсна се наум. - И дума да не става. Хуманусите не притежават и капка достолепно търпение, винаги ще се намерят луди глави с алчни душици, които да се втурнат насам! Иманярите нали все така правят - гледат да преварят един друг, прецакай другарче му викат... Да, рискувам да попадна под Пороя, но ако се бавя, със сигурност ще налетя на нещо по-лошо - на ондуластовците от Дъгата!"
Тази мисъл зачеркна колебанията и съмненията му. Трябваше да се омита от тук, докато не бяха довтасали иманярите и маговете.
Речено - сторено. Джуджето бързо събра оскъдния си багаж и се зае да върже въже. Затегна възлите много добре, преди да почне да се спуска - само това му липсваше, да се изтърколи надолу по почти отвесния склон! На гърба на Сидри, прикрепен по-здраво и от собствения му гръбнак, се мъдреше увития в кожа Драгнир.
Тави предпазливо надникна от ниския тунел. Правилно беше преценила - точно това бе мястото.
Девойката не бе запалила факла, използваше маг ическото си зрение в непрогледната тъмнина. Сметна, че сега не е уместно да пести вълшебни сили.
Грамадната зала, където се беше разиграла последната битка, бе пуста. Камък и мрак, мрак и камък. И до едната стена - зверски натрошеното тяло на Кан-Торог. Волният лежеше неестествено извит, десницата му не бе изпуснала меча.
Тави внимателно коленичи до трупа. Нямаше възможност дори да си помисли да извърши пълния погребален ритуал, доста сложен у Волните, но поне някакви думи бе длъжна да намери.
Протегна ръка и затвори очите на мъртвия.
- Ти загина по най-добрия начин за един воин, Кан - тихо изрече девойката. - Загина в сражение с непобедима сила... която надви, плащайки с живота си. Обещавам - Кръгът на Капитаните ще научи как си умрял. Твоята дружина ще се гордее с теб, Кан. А тялото ти нека остане тук до онзи ден, когато светът се промени... когато Спасителят, в когото нито ти, нито аз вярвахме, седне на трон за Последния съд. Почивай дотогава в мир.