Диамантен меч, дървен меч [bg]

Сеамни Оектакан, да напуснеш родната си къща?" И момичето отговаря според ритуала: "Нима ще изменя на баща си и майка си?

Нима ще отблъсна родилото ме лоно и защитавалите ме гърди и ръце?" А сетне - дни и нощи, нощи и дни, походи, сражения, кратки мирни епизоди за поемане на дъх... Империята на хората настъпваше. Легионерите вървяха през горите и даже цялото изкуство на прочутите стрелци Дану се оказа недостатъчно да ги възпре... Пленяването... Робството...

И накрая - о, зла съдба! - случаят постави в дланите й Имелсторн, а след това тутакси й го отне, отне й последната надежда на народа й!

Дървеният меч... Ахата си представи, че усеща грапавата кора на дръжката в ръката си. Представи си дивните му съразмерни линии, съвършения ръб на погубващото врага острие...

Когато отвори очи, девойката от горския народ видя, че ръцете й са празни и съвсем по детски се почувства излъгана, готова да заплаче от обида.

Видя също и Господаря на Пороя. Съвсем близко. Ала неподвижен. Черепът-фенер бе помръкнал, в очните кухини едва тлееха зелени въгленчета.

Върхът на меча-фламберг клюмна надолу, зарови се в пръстта.

- Душа... ще пия... - повтори великанът, но някак неуверено.

Налудничава надежда разтърси Ахата. Нима само мисълта за

Имелсторн е способна да стъписа непобедимото чудовище?!

Девойката бързо замижа и отново извика на помощ изплъзващия се и избледняващ спомен за възхитително хармоничното творение, което бе имала щастие да докосне. Почти усети тежестта на най-силното оръжие на расата си, идеалния му баланс, който го превръщаше в продължение на живата й ръка. Почувства спокойната сила на Гората, дремеща в сърцето на Меча, Сила от най-потайните дебри... Неволно отвори очи...

Имелсторн, разбира се, не бе у нея.

Ала великанът насреща тъкмо нарамваше своя чудовищен фламберг, без да излъчва никаква заплаха.

- Дъще на Дану! - внезапно избоботи Господарят. Този път словата му бяха съвсем отчетливи, никак не приличаха на одевешното му зловещо мърморене. - Дъще на Дану... ти си познала... ти си приела... Дъще на Дану!

Ахата най-сетне намери в себе си сили да заотстъпва. Въпреки че нищо в стойката на великана не подсказваше заплаха, проговорилият Господар на Пороя й се стори по-ужасяващ от мълчаливия и дуднешия.

Страшният череп гледаше в земята. Господарят избумтя този път нещо съвсем неочаквано:

- Възрадвах се премного, иже пресякоха се пътищата наши!

Подай десница. Дъще на Дану, и ще напуснем този триджи клет свят!

- На-на-къ-къде? - запелтечи Ахата.