Диамантен меч, дървен меч [bg]

От бойниците надолу заваляха стремителни светещи стрелички. Бранителите се принудиха да застанат до прозорците. Очевидно в твърдината липсваше достатъчно издигнал се в занаята маг, който да обедини усилията на всички свои събратя и сестри, да зачерпи сила от непресъхващите вълшебни потоци за повторен успешен удар, подобен на одевешния, превърнал площада в касапница, размазал на прах петстотин души. Сега всеки маг се сражаваше поединично.

Стреличките се забиха в атакуващите и над бойния рев на тълпата отново се извисиха жални пронизителни вопли.

Заклинанията разяждаха плътта, одираха кожата, оголваха костите. Таранът издрънча басово върху паветата, изтърван от агонизиращите хора. Ала почти веднага нови ръце го вдигнаха и стълбът пак замлати в портата, която вече се тресеше, според звуците пантите и резетата бяха почнали да подават...

Стрелците-бунтовници без умора и без да се крият обсипваха бойниците и Фесис видя, че черните драскотини на стрелите, може би една от десет, се шмугваха вътре.

В кулата явно разбираха, че няма да издържат дълго.

И отново направиха отчаян опит да избегнат грозната орис, която разчитаха в изкривените от ярост лица на щурмуващите.

Фесис примря - над ветропоказателя на кулата отново се разгоря зеленикаво сияние. Странно, в сътворяваната магия нямаше нищо убийствено. Бе разтваряща, разреждаща. Младежът не можа веднага да проумее какво са намислили бранителите на кулата.

Паважът на площада изведнъж се разшава, настръхна, заигра като развълнувана повърхност на езеро. Тук и там с глух шум се отвориха ями, над които се плъзна дим. Лъхна омерзителна воня и Фесис се досети какво става.

"Тъпак!" - наруга се наум и се хвърли напред.

Маговете бяха намерили най-лесното решение. И вероятно най-доброто.

Столетия наред Мелиин беше стоял върху лабиринт от древни катакомби, дело на нечовешки раси. Най-долните пластове помнеха времена, в които още никой не бе чувал даже за елфите и Дану. Новите господари на тези територии, хората, бяха издигнали градежи върху стари фундаменти. И в отговор на това тяхно деяние се появиха мерзостните твари. Вярно, дълги години подземният и надземният свят не си бяха пречели твърде много. Мелиинци бързо установиха, че за да не безпокоят обитателите на катакомбите, е достатъчно да не се завират надълбоко. Тварите, при цялата си животинска и лакома тъпота, усещаха, че е по-добре да не закачат двукраките същества, които по отмъстителност съперничеха със самите тях. После започнаха редовните магохайки на Дъгата, които измитаха от подземията планини от трупове.

Но тварите под Мелиин не загинаха. Хранеха се с отпадъци, навярно дори се ядяха помежду си... и чакаха. Чакаха, чакаха, чакаха...