Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— Ама с бая мускули. Както обикновено. — Фредерикс не отговори и Орландо се зачуди дали пък не го е обидил. Засягаше се много бързо. — Е, готов ли си?
— Все още нищо не разбирам. Тоя просто ще ни изпрати там, така ли? Нищо ли не трябва да правим?
— Той май иска да остане там, ама на заден план. Така мисля. Илейн Щросман — оная, дето ми се обади — не искаше да ми каже нито името му, нито нещо друго. Просто ми рече: „Ще се свържат с тебе.“ Също като в някое шпионско филмче. А после онзи ми звънна и се представи като Скоти. Черен екран, изкривен глас. Каза, че щял да се изкачи по стълбата, каквото и да означава това. А като влезе, ще ни вкара вътре като гости. Не иска ние да знаем нищо за него.
Фредерикс се намръщи.
— Не звучи добре. Отде да знаем, че наистина ще го направи?
— А какво друго може да направи? Да спретне една симулацийка и да ни избудалка така, че да си мислим, че се намираме в най-шашавия и най-важния преден пост в историята на мрежата? Хайде стига, Фредерико!
— Добре, де. Просто ми се иска онзи да побърза.
Фредерикс се пренесе до МВС-монитора и се загледа угрижено в марсианските копачи.
Орландо отвори прозорец с данни и отново провери дали има цялата информация за различните фирми и имена на компании, свързани с грифона пазач, но всъщност просто убиваше време. Изобщо нямаше нужда да проверява. Дори и охранителната техника на Дървесната къща да му попречи да се свърже със собствената си база данни, имаше други методи, които би могъл да използва, за да придвижва информацията нагоре-надолу. Цяла вечер беше кроил планове. Ех, ако майка му и баща му просто го оставеха на мира…
Беше се прибрал рано в стаята си под претекст, че е уморен от прегледа. Не срещна особено голяма съпротива — личеше си, че Вивиан иска да остане насаме с Конрад, за да обсъдят онова, което й беше казал лекарят. Беше десет часът. Преди да си легне, Вивиан можеше да дойде да провери как е, но той лесно можеше да се престори, че спи, а новия жак щеше да скрие под възглавницата. После щеше да разполага поне с още седем часа. А това си беше много време.
Погледна към Фредерикс, който продължаваше да се взира притеснено в МВС-прозореца, сякаш беше квачка, а малките роботи копачи — нейните пръснали се пиленца. Орландо се усмихна.
— Ей, Фредерико, това може да отнеме часове. Няма ли да си имаш проблеми? Искам да кажа, вкъщи?
Фредерикс поклати глава.
— Ще се върнат късно от някакъв купон чак на другия край на комплекса.
Семейството на Фредерикс живееше сред хълмовете на Западна Вирджиния. И двамата му родители работеха за правителството — нещо във връзка с градското планиране. Фредерикс не говореше много-много за тях.
— Знаеш ли, никога не съм те питал откъде идва това име Питлит.
Приятелят му го изгледа кисело.
— Не, не си. Ами Таргор откъде идва?
— От една книга. Бащата на едно хлапе в училище има сума ти стари книги — хартиени, нали знаеш. Та на корицата на една имаше нарисуван един пич, такъв с меч, хо инг. Заглавието й беше нещо като „Тангор“. Само го попромених малко, като влязох за първи път в средните земи. Ами Питлит?
— Не си спомням…
Орландо сви рамене. Ако много напираш, и с ченгел не можеш измъкна нещо от Фредерикс, но оставиш ли го, по някое време то изскача само. Едно от нещата, които Орландо беше научил за приятеля си. Странно му беше, като си помислеше откога го познава. За едно приятелство само по мрежата — от доста дълго.
Вратата на електронното скривалище на Орландо примига.
— Кой е там? — попита той.
— Скоти.
Изкривеният глас със сигурност беше същият, а да имитираш едно изкривяване беше не по-лесно от това, да имитираш нормален глас.
— Влез.
Голият сим, който се появи насред стаята, беше много опростен — на лицето си имаше само точки за очите и процеп за устата. Бялото яйцевидното тяло беше покрито от главата до петите с белези за калиброване, които приличаха на татуировки. Очевидно типичен инженер, Скоти не се бе притеснявал да си смени „облеклото“, преди да излезе.
— Готови ли сте, деца? — попита той, пращейки и пукайки като древен звукозапис. — Дайте ми прякорите си — индекси не ви трябват, но ви трябват означения.
Фредерикс се взираше в тест-сима със смесица от недоверие и очарованост.
— Наистина ли ще ни заведете в Дървесната къща?
— Не знам за какво говориш.
— Ама…?
— Млъкни бе, тъпак! — Орландо поклати глава. Фредерикс би трябвало да загрее, че едва ли този тип щеше да тръгне да си признава нещо незаконно, докато е на посещение в кабината на непознат. — Аз съм Таргор.
— Хващам се на бас, че си. — Скоти се обърна към Фредерикс: — Ами ти?