Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— Ох, човече! — Орландо се премести така, че Фредерикс да може да го вижда, и закри прозореца с блатото, в който приятелят му се беше вторачил кисело. — Виж, не си мисля, а знам! Опитвам се да ти го обясня. Онзи инженер от „Индиго механизми“ ще ме вкара — ще ни вкара, ако дойдеш и ти.
— В Дървесната къща? Някакъв тип, когото ти изобщо не познаваш, ще вкара две хлапета в Дървесната къща? Ей тъй, за кеф ли? Застреляй ме пак, Гардинър, че още дишам.
— Добре, де. Няма да е само за кеф. Казах им, че ще подпиша договора им за спонсорство, ако някой може да ме вкара в Дървесната къща за един ден.
Фредерикс се надигна.
— Какво? Орландо, ама това е толкова тъпо, че повече няма накъде! Подписал си да работиш за някаква технологична компания половин живот само за да разбереш кой е направил оня тъп грифон?
— Не е половин живот. А три години. Пък и поначало сделката си е доста добра. — Не каза на Фредерикс, че лично той изобщо не вярва някога да излежи тази присъда. — Хайде де, Фредерикс. Дори и да съм си загубил ума — това е Дървесната къща! Няма да се откажеш от шанса да влезеш там, нали? Да я видиш? На тебе няма да ти се наложи да работиш за „Индиго“.
Приятелят му го погледна внимателно, сякаш се надяваше да види през сима истинския човек отдолу — напразна надежда. Орландо се зачуди за миг дали дългогодишната дружба с хора, с които никога не си се виждал в реалния свят, не вреди по някакъв начин на мозъка.
— Тревожа се за тебе, Гардинър. Приемаш всичко това твърде нехайно. Първо ти убиват Таргор, после си проваляш шансовете със съвета по присъдите, а сега… де да знам… продаваш си душата на някаква там корпорация. И всичко това само заради онзи град, който си мернал за някакви си пет секунди! Ти да не си нещо мръднал, а?
Орландо едва се сдържа да не каже някоя заядлива приказка. Но осъзна, че се чуди дали пък Фредерикс не е прав. И мигновената загуба на увереност го изпълни с вледеняващ страх. Думата беше „деменция“ и той я беше виждал в не една медицинска статия.
— Гардинър?
— Млъкни за секунда, Фредерикс. — Той усети страхът да го сковава. Дали приятелят му не беше прав?
Дори да беше така, имаше ли значение? Ако наистина губеше разсъдъка си, имаше ли някакво значение, че се прави на глупак? Знаеше само, че когато видя града, разбра, че има на какво още да се чуди в един живот, изпълнен с ужасяваща сигурност. А в сънищата му градът беше придобил дори още по-голямо значение. Той беше размерът, формата и цветът на надеждата. Нещо, което мислеше, че никога няма отново да види. И това беше по-важно от всичко.
— Предполагам, че просто трябва да ми се довериш, Фредерикс, стари приятелю!
Известно време приятелят му не каза нищо.
— Добре — най-сетне рече той. — Но няма да престъпвам никакви закони!
— Никой не иска от теб да престъпваш закони. Дървесната къща всъщност не е незаконна. Е, може пък и да е — не съм много сигурен. Но недей да забравяш, че и двамата сме непълнолетни. Момчето, което ще ни вкара, е пълнолетно. Ако някой си навлече беля, това ще е тъкмо той.
Фредерикс поклати глава.
— Ти си тъп, Гардино!
— Защо?
— Ами защото щом тоя тип е навит да наруши закона само и само за да те накара да подпишеш за „Индиго“, значи наистина те искат. Божке, сигурно можеш да си поискаш да ти купят частен самолет например.
Орландо се разсмя.
— Фредерико, няма друг като тебе!
— Така ли? Още една причина да не рискувам да ме изтрият по време на някоя от тъпите ти екскурзии, Гардинър.
— И няма да си с оня сим, нали?
— Разкарай се, Фредерикс. Естествено, че ще бъда с него. — Той сгъна обвитата с кожени ремъци ръка на Таргор. — Знам, че е по-хубав от собственото ми тяло.
„Ох, да — помисли си той. — Ще ми се.“ Орландо се навъси — нещо, което симът на Таргор правеше много добре.
— Не отиваме на карнавал. А ако онези в Дървесната къща са хакери, откакто се помнят, надали ще ги впечатли някакъв си лъскав сим. Просто искам да свърша работа.
Фредерикс сви рамене.
— Аз няма да сложа нещо, което биха разпознали. Може да си навлечем неприятности — това е незаконно, Орландо.
— Много ясно. Сякаш в Дървесната къща през цялото време висят няколко души, които веднага ще кажат: „Я глей, това не е ли Питлит, известният малко нервозен персонаж от сим-света на средните земи?“
— Я се разкарай! Просто не ми се ще да рискувам.
Фредерикс млъкна. Орландо беше сигурен, че в момента се занимава с мрежовия еквивалент на оглеждането в огледало — все едно да си разглежда очилата.
— Искам да кажа, това си е просто най-обикновено тяло.