Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
— А, да. Пропуснах да спомена, нали? Представям се надълго и нашироко, а после забравям да обясня защо съм тук! Това е един от най-упоритите ми недостатъци през годините: да дрънкам глупости и да пропускам най-важното. Нищо чудно, че вечно забърквам някаква каша! И така, макар и със закъснение, нека ви съобщя: работя за по-големия брат на жена ви Кумико. Казвам се Ушикава… всъщност вече ви се представих, споменах ви и за Уши и така нататък. Аз съм нещо като личен секретар на доктор Нобору Ватая, но не „личен секретар“, какъвто имат депутатите. Само някои хора, по-извисени хора могат да бъдат истински „лични секретари“. Думата обхваща всякакви видове секретари, но има лични секретари и лични секретари и аз съм възможно най-близо до втория вид. Ако наистина има призраци, които се спотайват някъде, аз съм от гадните, дето се крият в банята или килера. Не че се оплаквам. Ако грозник като мен излезе пред всички, представете си как ще повлияе това на чистия образ на доктор Ватая! Не, хората, които застават пред камерите, трябва да са като извадени от кутийка, да имат интелигентен вид, а не да са някакви плешиви джуджета. „Здравейте бе, хора, аз съм личният секретар на доктор Ватая.“ Голям смях! Нали, господин Окада?
И този път не казах нищо.
— И така, аз работя за доктора зад кулисите, така да се каже, върша невидимата, „сенчестата“ работа, която не излиза наяве. Там ми е стихията. Като например тази работа с госпожа Кумико. Само не ме разбирайте погрешно: не мислете, че е някакво унижение да се грижа за нея. Ако сте останали с такова впечатление, сте страшно далеч от истината. Така де, госпожа Кумико е единствената сестричка на доктора. Повярвайте, за мен е върховна чест, че съм допуснат до такава важна задача! А, между другото, не искам да нахалствам, но дали може да ви помоля за една бира? Говорих дълго, ожаднях. Ако не възразявате, ще си взема сам. Знам къде е. Докато чаках, си позволих да надзърна в хладилника.
Кимнах на Ушикава. Той отиде в кухнята и си взе от хладилника бутилка бира. После седна отново на канапето и отпи с видима наслада от гърлото, при което адамовата му ябълка замърда като животинче над възела на вратовръзката.
— От мен да го знаете, господин Окада, една студена бира в края на деня е най-доброто, което животът може да ни предложи. По-придирчивите твърдят, че прекалено студената бира си губела вкуса, но аз изобщо не съм съгласен. Първата бира трябва да е толкова студена, че едвам да отпиваш. Втората може да е по-малко охладена, но аз държа първата да е направо ледена. Искам да е толкова студена, че слепоочията ми да затуптят от болка. Това, разбира се, е мое лично предпочитание.
Все така облегнат, отпих поредната глътка от бирата. Ушикава стисна устни и заоглежда стаята.
— Трябва да отбележа, господин Окада, че за мъж без съпруга поддържате дома си чист. Възхитен съм. Аз пък съм си безнадежден случай. У нас е страшно разхвърляно, направо бунище, кочина. Не съм мил ваната от година, че и повече. Май пропуснах да ви кажа, че и моята жена ме изостави. Преди пет години. Затова изпитвам към вас, господин Окада, известно състрадание, или, за да избегнем недоразуменията, ще кажа, че по-скоро ви влизам в положението. При мен, разбира се, обстоятелствата бяха други. Беше си съвсем естествено жена ми да ме напусне. Бях най-ужасният съпруг на земята. Не само няма да ви се оплаквам, а направо й се възхищавам, задето ме е търпяла толкова дълго. Биех я. Не съм посягал на друг, биех единствено нея. Сам виждате какъв негодник съм. С душа на бълха. Навън целувах задника на този и онзи, наричаха ме Уши и ме разиграваха като маймуна, а аз им се подмазвах още повече. Затова, щом се приберях, си го изкарвах на жената. Хи-хи-хи, лоша работа, нали? Знаех колко отвратително се държа, а не можех да се спра. Беше като болест. Правех лицето й на пихтия, направо не можех да я позная. И не само й посягах, блъсках я в стената, ритах я, изливах й горещ чай върху главата, мятах по нея какво ли не. Децата се опитваха да ме озаптят и накрая също изяждаха пердаха. Малки деца, на седем-осем годинки. Не само ги изтиквах, млатех ги с каквото ми падне. Държах се като най-голямата отрепка. Мъчех се да спра, а не можех. Не се владеех. След определен момент си казвах, че съм прекалил и трябва да спра, а все не можех и не можех. Виждате ли каква гадина съм бил? И така, преди пет години, когато дъщеря ми беше на пет години, й счупих ръката, прекърших я като суха клонка. След тази случка жена ми вече не издържа и ме напусна заедно с децата. Оттогава не съм ги виждал. Не съм ги и чувал. Но какво да правя? Сам съм си виновен.
Не му казах нищо. Котаракът дойде при мен и измяука, сякаш за да привлече вниманието ми.