Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
Започнала бе да се упражнява с войниците от Домашната гвардия. Почти всеки следобед викаше двама-трима от тях да се бият с учебни мечове; войниците я нападаха едновременно, а тя танцуваше под ударите им, отклоняваше ги и нанасяше свои. Никой не се засягаше, че го е победило невръстно момиче, нещо повече — умението ѝ сякаш им вдъхваше кураж, неколцина дори съзираха божествена намеса.
— Отецът води меча ви, милейди — каза старши сержантът, когато тя надви поредните си двама противници. Казваше се Лаклин, набит мъж, ветеран от сражения с бунтовници и бандити, оцелял в битката при брода на Зелена вода. Освен това беше първият кумбраелец, с когото Рева се бе запознала — без да се брои Четецът, разбира се, — който познаваше Десетокнижието почти колкото нея. — „Обичаните не се боят от капризите на войната, нито от мечовете на лоши хора, защото Отецът не ще допусне да бъдат победени.“
„Нито ще допусне да тръгнат на война срещу Необичаните“ — довърши наум цитата Рева. Сметна, че ще е неразумно да го изрича на глас.
Погледна към края на плаца, където нова група мобилизирани даваше имената си на лейди Велис. Самата Велис изглеждаше измъчена. И как иначе? По цял ден обикаляше града с двама помощници, които мъкнеха тефтери и свитъци, подписваше разрешителни от името на васалния лорд, правеше списъци на хора и продоволствие, които вечер преписваше грижливо в една голяма книга с кожени корици. Неведнъж Рева я бе заварвала отпуснала глава върху въпросната книга в библиотеката, дълбоко заспала. Сега Рева забеляза напрежението, изопнало лицето ѝ, докато записваше името на мъжа, застанал пред нея, стрелец, довел рота от трийсетина мъже. „Брен Антеш — спомни си Рева. — Удържал е на думата си.“
Поклони се на сержанта и тръгна към Велис, която измерваше със суров поглед стрелеца.
— Други имена нямаш ли? — попита тя многозначително.
Антеш поклати глава, изглеждаше озадачен.
— Че какви други имена да имам, милейди?
— Няколко ми идват наум — отвърна Велис.
— Капитан Антеш, нали? — каза Рева. — Чичо ми ще се зарадва, че сте удържали на думата си.
Стрелецът я погледна, после се поклони дълбоко.
— Вие трябва да сте лейди Рева.
— Аз съм, да. Ако лейди Велис е приключила с вас, ще ви покажа мястото ви на стената.
Велис хвана ръката ѝ и я дръпна настрани.
— Не вярвай на този тип — прошепна ѝ тя. — Не е този, за който се представя.
Рева смръщи вежди.
— Отзовал се е на мобилизацията, удържал е на думата си. Това са действия на надежден човек.
— Просто си дръж очите отворени на четири около него, скъпа. — Стисна силно ръката ѝ и продължи, напълно забравила за културното си произношение: — Ти знаеш много, но не достатъчно. И половината не знаеш.
В погледа и гласа ѝ се четеше напрежение, което зарази Рева и сърцето ѝ прескочи.
— Знам, че този човек е дошъл да се бие за хората на това васалство — каза тя и издърпа ръката си. — Той, както и хиляди други. На тях никой не предлага торби със злато и бързи коне.
— Знаеш защо го казах.
— Знам, че нямаме време да се занимаваме с твоите подозрения. Къде ги искаш, Антеш и хората му?
Велис въздъхна и извади писмо от купчинката, която носеше със себе си — сгънато и подпечатано.
— Чичо ти очакваше капитанът да спази обещанието си и да се появи. Иска да бъде назначен за лорд-командир на стрелците. Сам ще си избере място на стената.
— Лорд Антеш — каза замислено стрелецът, докато двамата с Рева вървяха към стената. — Е, поне жена ми ще е доволна. Може пък сега да купя онова пасище, за което ми надува главата.
— Съпругата ви не е с вас? — попита Рева.
— Изпратих я с децата в Нилсаел. Ще отидат във Фростпорт, а ако и той падне, ще продължат към Северните предели. Имам основание да смятам, че там ще ги посрещнат добре.
— Владетелят на кулата има дълг към вас, знам.
— Владетелят на кулата ще ги приюти, защото имат нужда от помощ и защото такава е неговата природа. А какъвто и дълг да е имало помежду ни, той приключи с края на войната.
— Чичо ми е сигурен, че той ще ни се притече на помощ.
Стрелецът се засмя тихо.
— Тогава ми е жал за всеки воларианец, който ще се изправи насреща му. — Застана пред високата до гърдите стена между бойниците и плъзна замислен поглед надолу към насипа, който свързваше речния бряг с главната порта. — От пръв поглед се вижда защо този град никога не е бил превземан. Единственият подстъп към него е тази тясна пътека, а водите наоколо целогодишно са твърде дълбоки, за да се преминат пеша или на кон.