Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Малката топчица, която беше главата на Тиамак, започна да мърда над гадното желе. Докато Мириамел и Исгримнур гледаха слисани, устата се отвори и Тиамак завика с висок глас. Но вместо думи това, което излизаше, беше измъченият звук на бръмчащата, потракваща реч на гхантите — нещо толкова жестоко неподходящо да излезе от устата на човек, че Мириамел избухна в сълзи.

— Какво са му направили? — извика тя. Изведнъж нещо зад нея се раздвижи, вълна от топъл въздух; една факла профуча покрай нея, после пламъкът заподскача по склона към пода и гъмжащата маса гханти.

— Камарис! — извика Исгримнур, но старецът вече си пробиваше път през гхантите, като размахваше факлата като коса. Силното бръмчене секна, но все още кънтеше в ушите на Мириамел. Гхантите около Камарис забръмчаха остро, други от огромното сборище подеха тревожните викове. Високият старец газеше през тях както господарят на хрътки идва, за да измъкне лисицата. Възбудените твари се блъскаха в краката му, някои се вкопчваха в наметалото и панталоните му дори когато той отмахваше други с боздугана си.

— О, Боже, помогни ми, той не може да го направи сам! — изпъшка Исгримнур и тръгна надолу по хлъзгавата кал, разперил ръце за равновесие, като викна на Мириамел:

— Стой там!

— Идвам с теб — извика в отговор тя.

— Не, по дяволите! — изкрещя херцогът. — Стой там с факлата, за да намерим пътя си обратно през тунела! Ако изгубим светлината, с нас е свършено!

После вдигна Квалнир над главата си и го стовари върху най-близките гханти. Последва ужасен кух звук. Херцогът продължи напред в гъмжилото и ударите на меча му заглъхнаха в силното бръмчене.

А после бръмченето спря. Чуваха се само отривистите скърцания на вбесените гханти — и ужасен хор от влажно тракане. Мириамел се опита да разбере какво става, но Исгримнур вече беше загубил факлата си и беше само тъмна сянка посред кипящата маса от черупки и мърдащи крака. Някъде по-близо до средата факлата на Камарис все още прорязваше въздуха като огнено знаме, докато той газеше към Тиамак.

Мириамел беше ужасена, но бясна. Защо да чака, докато Исгримнур и Камарис рискуват живота си? Те бяха нейни приятели! И какво щеше да стане, ако умряха или ги заловяха? Тогава щеше да остане сама и да търси път навън, преследвана от тези страховити твари. Глупаво! Нямаше да стои и да чака. Но какво би могла да направи?

„Помисли, момиче, помисли“ — каза си тя, докато нервно се надигаше на пръсти и се опитваше да види дали Исгримнур е още на крака. Какво да направи? Какво?

Не можеше да чака повече. Беше прекалено ужасяващо. Тя измъкна останалите две факли от пояса си и ги запали. После ги забоде в калта от двете страни на отвора на тунела, пое си дълбоко дъх и тръгна след Исгримнур. Краката й бяха толкова несигурни, че я беше страх да не падне. Обхвана я усещане за нереалност: това не можеше да е тя. Кожата й беше настръхнало студена. Никой със здрав разум не би слязъл в тази вълча яма. Но някак си обутите й в ботуши крака продължаваха да вървят.