Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
Затова, след като му стана известно за срещата на краля с Колбер и за определения за другия ден прием на посланиците, както и за това, че там ще стане дума за медали, Д’Артанян, като възстанови целия разговор с помощта на няколко достигнали до него думи, зае поста си в кралските покои, за да бъде на мястото си, когато кралят се събуди.
Кралят се събуди много рано, което беше доказателство, че е спал зле. В седем часа той тихо открехна вратата. Д’Артанян беше на поста си. Негово величество беше бледен и изглеждаше уморен. Тоалетът му не беше довършен.
— Разпоредете се да извикат господин Дьо Сент-Енян — каза той.
Естествено, Дьо Сент-Енян очакваше да го повикат и когато дойдоха, той беше вече облечен.
Графът побърза към краля. Няколко мига по-късно покрай Д’Артанян минаха кралят и Дьо Сент-Енян. Кралят вървеше напред. Д’Артанян стоеше до прозореца, който гледаше към двора, и можеше от мястото си да наблюдава събитията. Той се досещаше къде ще отиде кралят. Людовик тръгна към придворните дами.
Подсвирквайки си старинния марш на мускетарите, който му идваше в главата само във важни случаи, Д’Артанян с удоволствие си представяше каква буря от гневни викове ще се вдигне, когато кралят се върне.
Действително, като влезе при Ла Валиер и намери стаята й празна, а леглото недокоснато, кралят се изплаши и извика Монтале. Тя веднага дотича, но се учуди не по-малко от него.
— Как мислите, къде може да е отишла? — попита кралят.
— Господарю — отвърна Монтале, — Луиза е много сантиментална. Често съм я виждала да става на разсъмване и да излиза в градината. Може би и сега е там.
Това предположение се стори на краля правдоподобно и той веднага тръгна да търси бегълката.
Когато Д’Артанян отново го видя, Людовик беше бледен и разговаряше оживено със спътника си. Кралят тръгна към градината. Сент-Енян го следваше запъхтян.
Д’Артанян не напускаше позицията си до прозореца. Безгрижно подсвирквайки си, като че ли не забелязва нищо, а всъщност нищо не му се изплъзваше от погледа.
„Ясно! — прошепна си той, когато кралят се скри от очите му. — Страстта на негово величество е по-силна, отколкото предполагах. Той върши неща, които не би направил заради госпожица Манчини.“
След четвърт час кралят отново се появи. Беше обходил всяко ъгълче на градината. Няма защо да казваме, че търсенията му бяха напразни.
Дьо Сент-Енян вървеше след негово величество, като си вееше с шапката и с изплашен глас разпитваше за Ла Валиер всички слуги и всички срещнати. Той се сблъска с Маникан. Последният току-що беше пристигнал от Фонтенбло.
— Не сте ли виждали госпожица Дьо ла Валиер? — попита Дьо Сент-Енян.
Винаги замечтаният и разсеян Маникан си въобрази, че го питат за Дьо Гиш и отвърна:
— Благодаря ви, графът е малко по-добре.
Удари осем часът.
— Обикновено в този час кралят закусвате. Етикетът предписваше в осем часа сутринта той да бъде винаги гладен.
Людовик разпореди да му дадат закуската върху масичка в спалнята, където хапна надве-натри. Дьо Сент-Енян, с когото той не се разделяше, му прислужваше на масата. След закуска кралят даде няколко аудиенции на военни, изпращайки в същото време Дьо Сент-Енян на разузнаване.
След като свърши с аудиенциите, Людовик нетърпеливо започна да чака завръщането на Сент-Енян, който беше вдигнал на крак всички свои слуги. Така мина времето до девет часа.
Когато удари девет, кралят премина в кабинета си. Посланиците влязоха при първия удар на часовника, а при последния се появиха кралиците и принцесата.
Холандия се представяше от трима дипломати, а Испания от двама.
Кралят кимна за поздрав.
В тази минута влезе Дьо Сент-Енян. Неговата поява беше за краля по-важна от разговора с посланиците, колкото и да бяха те на брой и каквито и държави да представляваха.
Затова първо погледна въпросително към Сент-Енян, но той отрицателно поклати глава. Кралят едва не загуби самообладание, но тъй като очите на кралиците, придворните и посланиците бяха обърнати към него, направи усилие и предложи на посланиците да се изкажат.
Един от испанските представители започна дълга реч, в която прославяше изгодата от съюза с Испания.
Кралят го прекъсна:
— Господине, всичко, което е добро за Франция, трябва да бъде превъзходно за Испания.
Тези думи и особено категоричният тон, с които бяха казани, подействаха на посланика като студен душ и накараха кралиците да се изчервят. Тяхната национална испанска гордост беше засегната.
След това думата взе холандският посланик и започна да се оплаква от предубеждението на краля към правителството на неговата страна.