Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
„Това е африканецът, който оставихме до скалата край езерото. След известно време Скот се върна, взе го и гo донесе тук. Разплете единия му край, завърза нишката за кръста, разплете още малко. Очаквал е сама да намеря края й.“
С бумтящо сърце Лизи пусна кръста и последва жълтата нишка, която се отклоняваше от пътеката и се виеше покрай Вълшебната гора. Прокарваше я между пръстите си, високата трева шумолеше около бедрата й, скакалците подскачаха и лупината изпускаше сладкото си ухание. Някъде щурче засвири протяжната си лятна песен, а в гората гарван (Гарван ли? Поне звучеше като обикновен гарван) изграчи дрезгав привет, но нямаше коли, самолети, човешки гласове наблизо или надалеч. Лизи вървеше през тревата и следваше нишката от разплетеното одеяло, с което нейният уплашен, линеещ, страдащ от безсъние мъж се загръщаше плътно през студените нощи преди десет години. Пред нея едно дърво се възправяше малко встрани от другарите си, разперило клони, хвърлящи дебела примамлива сянка. Под него Лизи видя метално кошче за отпадъци и нещо като голяма локва от жълта вълна — потъмняла и сплъстена, но толкова позната. Лизи захлипа. Спомни си как „Суингинг Джонсънс“ пееха „Оттук вече няма завръщане“, и усети как Скот я изведе на дансинга. Последва вълнената нишка до дървото и коленичи пред остатъка от сватбения подарък, който майка й беше приготвила за най-малката си дъщеря и нейния съпруг. Вдигна го заедно с това, което беше завито вътре, и притисна лице до него. Миришеше на влага и мухъл, на нещо старо, на нещо забравено; миришеше повече на погребение, отколкото на сватба. Това беше в реда на нещата. Лизи усети мириса на всички години, през които одеялото беше останало привързано към надгробния кръст на Пол и я беше чакало; нещо като котва.
11.
Малко по-късно, когато сълзите й пресъхнаха, тя върна пакета (защото това беше пакет) на мястото му и го разгледа, докосвайки разплетения край. Удиви се, че нишката не се е скъсала, когато Дули се наръга на кръста или когато го изтръгна от ръката си или когато го запрати надалеч като камък, фактът, че Скот бе завързал конеца за основата на вертикалната летвичка, без съмнение беше помогнал и все пак си беше цяло чудо, особено като се вземе предвид колко дълго одеялото е било изложено на стихиите. Истинско чудо.
Но, разбира се, понякога изгубени кучета се прибираха вкъщи и понякога нишката от вълнена прежда устояваше на времето и отвеждаше до наградата на края на лова за буми. Лизи разви избелелите сплъстени останки от одеялото, после надникна в кошчето. И се засмя през сълзи. Беше почти пълно с бутилки от алкохол. Една-две изглеждаха сравнително отскоро, със сигурност бутилката най-отгоре, защото преди десет години алкохолната лимонада „Майк“ не съществуваше, но повечето бяха стари. Значи тук беше идвал Скот да се напива през деветдесет и шеста, но дори пиян до козирката, е изпитвал уважение към Бумна луна и не е могъл да изхвърли празните бутилки, където му падне. Щеше ли да намери други тайни скривалища, ако потърсеше на спокойствие? Може би. Вероятно. Но само този таен склад имаше значение за нея. Подсказа й, че Скот е дошъл тук да довърши последната си творба.
Помисли си, че вече има всички отговори без най-важните: как да живее отсега нататък с Дългуча и как да се предпази от случайно преминаване в Бумна луна, особено, когато противната твар си мисли за нея. Може би Скот й беше оставил някакви указания. Но и да не беше, за нея имаше нещо под това дърво… и то беше много красиво.
Лизи отново взе одеялото и го опипа, както правеше с коледните подаръци като малка. В него беше загърната кутия, която със сигурност не беше кедровото сандъче на Доброто мамче; беше почти мека, сякаш през годините, когато е била загърната в одеялото, влагата се беше просмукала в нея… За пръв път Лизи се запита за колко време става въпрос. Не много, ако съдеше по бутилката с алкохолна лимонада. Ако съдеше по омекналата кутия обаче…
— Кутия за ръкописи — промърмори тя. — От твърд картон.
Да. Сигурна беше. Само две години под това дърво… три… или четири… и картонът беше омекнал.
Лизи разви одеялото. Оказа се лесно — малко беше останало от него. Наистина беше светлосива кутия за ръкописи, потъмняла от просмукалата се влага. Скот винаги слагаше лепенка, на която изписваше заглавието. Тя се бе нагънала и краищата й се бяха подвили. Лизи ги приглади с пръсти и видя една-единствена дума, която Скот със замах беше написал с черни букви — Лизи. Отвори кутията. Линираните страници — може би трийсетина — бяха откъснати от тетрадка. Бяха гъсто изписани с неравния почерк на съпруга й, който беше използвал флумастер. Не беше изненадана, че текстът е в сегашно време, че на места звучи, все едно е писан за деца и че историята сякаш започва от средата. „Последното е вярно — помисли си тя, — ако не знаеш как двамата братя са оцелели при лудия си баща, какво се е случило на единия и как другият не е могъл да го спаси.“ Историята сякаш започваше от средата, ако човек не знаеше нищо за хаховци, откачалници и лоша кръв. Започваше от средата само ако човек не знаеше, че…