Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
12.
През февруари той почва да ме гледа особено, с присвити очи. Все още очаквам да ми кресне или дори изведнъж да грабне джобното си ножче и да започне да ме дялка. От много време насам не е правил подобно нещо, обаче си мисля, че почти ще съм облекчен, ако се случи. То няма да изкара лошата кръв от мен, защото в мен такава няма — видях какво наистина значи лоша кръв, когато Пол беше окован в мазето, не с фантазиите на татко, и в мен няма нито подобно. Обаче в него има нещо лошо и то не изтича от раните му. Не и този път въпреки старанието му. Знам го със сигурност. Видях окървавените ризи и бельото му в коша за пране, и в кофата за боклук. Ако ще му помогне да ме кълца, ще му позволя, защото още го обичам. Повече от всякога, откакто сме само двамата. Повече от всякога, откакто се случи това с Пол. Любов като тази е предопределение като лошата кръв. „Лошата кръв е силна“ — каза той.
Но той няма да ме реже.
Връщам се един ден от бараката, където бях седнал малко да помисля за Пол на спокойствие — да си припомня добрите времена — и татко ме сграбчва и ме разтърсва.
— Ти си ходил там! — крещи право в лицето ми. Виждам, че съм грешал — по-странно е, отколкото си представях. Никога не е бил толкова зле. — Защо ходиш там? Каква работа имаш? С кого приказваш? Какво планираш?
През цялото време не престава да ме разтърсва и всичко наоколо подскача. Главата ми се блъсва във вратата и аз виждам звезди посред бял ден. Свличам се на прага. От кухнята ме лъхва горещина, откъм гърба ме лъхва хлад.
— Не, татко — плача аз, — никъде не съм ходил, само…
Той се привежда над мен. Опрял е ръце на коленете си, лицето му почти допира моето, кожата му е мъртвешки-бледа, като се изключат две пламтящи петна на бузите. Виждам как очите му шават напред-назад, напред-назад и осъзнавам, че ни дели пропаст. Спомням си как Пол ми каза: „Скот, да не се мяркаш пред очите на татко, като видиш, че е зле.“
— Ти ли ще ми кажеш, че не си ходил никъде, смотан малък педераст, търсих те КЪАЕ ЛИ НЕ В ЦЯЛАТА ШИБАНА КЪЩА!
Мисля да му кажа, че бях в бараката, но знам, че това само ще влоши положението. Думите на Пол — „Да не се мяркаш пред очите на татко, като е така“ — не излизат от ума ми и понеже знам къде си мисли, че съм бил, изтърсвам:
— Да, тате, вярно е, че ходих в Бумна луна, ама само да занеса цветя на гроба на Пол.
Номерът минава. Поне за момента. Татко се поуспокоява. Дори ме хваща за ръката и ме изправя на крака. После ме изтупва, все едно вижда по мен сняг или мръсотия. Но може би той вижда нещо. Кой знае.
— Всичко наред ли е, Скот — пита ме. — Нали всичко е наред с гроба? На брат ти му няма нищо?
— Всичко е както трябва, татко — отвръщам.
— Пръкнали са се нацисти, Скутър, казах ли ти? — продължава той. — Трябва да съм ти казал. Кланят се на Хитлер в сутерена. Имат керамична статуетка на копелето. Въобразяват си, че нищо не подозирам.
Само на десет години съм, но знам, че Хитлер е куче, което е пукнало в края на Втората световна война. Също така знам, че никой не се кланя на негова статуетка в сутерена. Знам и нещо трето, за което баща ми никога няма да се сети, докато е в плен на лошата кръв, затова го питам:
— И какво ще направиш?
Той се привежда към мен. Мисля си, че този път със сигурност ще ме удари или поне отново ще почне да ме разтърсва. Но той само ме фиксира с поглед (никога не съм виждал очите му толкова големи или толкова мрачни) и подръпва ухото си.
— Какво е това, Скутър? На какво ти прилича, друже Скут?
— На ухото ти, тате — отговарям.
Той кима, без да пуска ухото си и без да спира да ме наблюдава. Дори след толкова много години понякога все още виждам в сънищата си очите му.
— Ще се ослушвам — казва. — И когато настъпи денят… — Той свива пръст, сякаш натиска спусък. — До един, Скутър. Всички скапани нацисти!
Може би щеше да го стори. Баща ми с ореол от гранясала слава. Може би това щеше да бъде поредната сензационна новина: САМОЖИВЕЦ ОТ ПЕНСИЛВАНИЯ ПОБЕСНЯВА; ЗАСТРЕЛВА ДЕВЕТИМА РАБОТНИЦИ И се САМОУБИВА; ПРИЧИНАТА — НЕИЗВЕСТНА — но преди да мине към действие, на лошата кръв й щуква друго.