Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
И още нещо, което бе още по-страшно — може би дори когато то не се насочи към теб, ти се насочваш към него против волята си. Защото разтегнеш ли веднъж идиотските сухожилия… започнеше ли животът в реалния свят да напомня на разклатен зъб в болен венец…
Някой ден, докато слиза по стълбището, качва се в колата, пуска душа, чете книга или разгръща книжка с кръстословици, ще я връхлети чувство, което абсурдно прилича на напираща кихавица (mein gott, миломое, маука Ли-изи!) или приближаващ оргазъм. И тя ще си помисли: „О, мамка му, то не идва, аз отивам, отивам при него.“ Старият свят ще се разклати и цял нов свят ще чака да се роди, свят, в който сладостта се съсирва и се превръща в отрова с настъпването на мрака. Свят само на една крачка встрани, нужно е само да се пресегнеш. Реалността на Касъл Рок мигновено ще се разпадне и тя ще бъде Лизи въжеиграчката, Лизи, която се движи по острието на бръснача. Пак ще се върне — кльощава жена на средна възраст, но от плът и кръв, в един стабилен и неизменен свят; жена, която слиза надолу по стълбището, затръшва вратата на колата, отгръща следващата страница на книгата, наглася крана на горещата вода или решава осем водоравно: „Ост. дар от небето, осем букви, започва с Б и завършва с Т.“
9.
Два дни след като разчленената змия от книги отпътува на север в най-горещия ден през годината в Мейн и Ню Хемпшир според портландския клон на Националната метеорологична служба, Лизи се качи в празния кабинет, понесла портативна стереоуредба и компактдиска „Най-големите хитове на Ханк Уилямс“. Няма да има проблем с пускането на плейъра, както нямаше проблем с пускането на вентилаторите в деня, в който раболепните слуги на Партридж бяха тук. Оказа се, че Дули само е отворил електрическото табло на долния етаж и е развил трите бушона за кабинета.
Лизи нямаше представа каква е температурата, но знаеше, че трябва да е над трийсет градуса. Когато стигна до горната площадката, усети как блузата й залепна и по лицето й изби пот. Беше прочела някъде, че жените не се потят, а греят — eгa ти тъпотията. Ако останеше дълго тук, най-вероятно щеше да се гътне от топлинен удар, но тя нямаше такова намерение. Имаше едно кънтрипарче, което понякога хващаше по радиото и което се казваше „Още дълго няма да изкарам така“. Не знаеше кой е авторът на песента и кой я пее (не беше Старият Ханк), но я чувстваше близка. Не можеше да прекара остатъка от живота си в страх от собственото си отражение — или от това, което може би занича зад него — и не можеше да живее с тревогата, че всеки момент може да загуби контрол над реалността и да се озове в Бумна луна.
На тая простотия трябваше да се сложи край.
Включи уредбата в контакта, седна с кръстосани крака пред нея и постави диска. Щипеща пот се стичаше в очите й и тя я обърса с опакото на дланта си. Скот обичаше музиката да гърми. Когато имаш стереосистема за дванайсет хиляди долара и повечето й тонколони са разположени в ниша, която е звукоизолирана, наистина можеш да издъниш музиката до дупка. Първия път, когато Скот й пусна „Плажът Рокауей“ тя си помисли, че покривът над главите им ще се срути: В сравнение с тогава парчето, което щеше да пусне сега, беше с немощно звучене, но повече не й беше нужно.
Остаряло: дар божи, осем букви, започва с Б и завършва с Т.
Аманда, седнала на скамейки близо до детеубийцата с кафтана, загледана в пристанището на Южняка; Аманда, която казва: „Ставаше дума за роман. Твоят роман, романът на Лизи. И за одеялото. Само дето той му викаше афган. Казваше, че това е …“
Не, Манда, не благодат. Думата, която Скот е използвал…
Естествено, че думата е била бум. Вадички пот се стичаха по лицето на Лизи като ручеи сълзи. Тя не ги избърса.
— Както в Бум, край. Накрая получаваш награда.
Понякога тя е бонбон. Понякога бира „Роял Краун“ от Мюлис. Понякога — целувка. А понякога… понякога роман. Нали така, скъпи?
Думите й дойдоха отвътре. Защото Скот все още беше тук. Компютрите, мебелите, модната шведска стереосистема, папките с ръкописи и купчините печатарски шпалти (неговите собствени и тези, които му бяха изпратени от приятели и почитатели), и змията от книги… дори когато тези неща ги нямаше, тя още усещаше присъствието на Скот. Има си хас. Той още имаше какво да каже. Беше му останал сюжет за още един роман. Романът на Лизи.
Струваше и се, че се досеща за темата, тъй като имаше само един роман, който мъжът й така и не бе завършил.
Докосна едно от засъхналите петна кръв по килима и се сети за доводите срещу безумието, онези, които пропадат с тихи съскащи звуци. Сети се как със Скот стояха под Вкуснотийското дърво: сякаш се намираха в друг, техен си свят. Сети се за хората с лошата кръв, хората на кръвния бум. Сети се как Джим Дули спря да пищи, когато видя Дългуча. Защото силата го бе напуснала. Това се случваше, когато гледаш лошата кръв и тя отвръща на погледа ти.