Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
— „Роял Краун“ — тихо каза тя и си помисли: „Бум, Дан. Бум, Тапа. Бум. Край.“
— Точно, изглежда е предпочитал тази марка, но нито един отпечатък на нито една бутилка не съвпадна с неговите. Попаднахме единствено на някакъв мъж, който откраднал кола в края на седемдесетте и сега е касиер в супермаркет в Оксфорд. Предполагаме, че останалите отпечатъци също са на касиери. Но вчера по пладне, госпожа Ландън…
— Лизи.
Последва пауза. После Боукман продължи:
— Вчера по пладне, Лизи, на една малка пътечка, която извежда от ямата, открих голямата находка — плафона на лампата. Дулин го е изтръгнал и го е метнал в храстите. — Гласът на Боукман се извиси, стана победоносен.
— Това е единственото, което не е пипал с ръкавици, или е забравил да избърше впоследствие! Голям отпечатък от палец от едната страна, голям мазен показалец на другата! Сутринта получихме резултатите по факса.
— Джон Дулин?
— Аха. Девет съвпадения. Девет! — Последва пауза и когато отново заговори, младокът не беше толкова самоуверен. — Само ако можехме да открием кучия му син!
— Уверена съм, че ще го пипнете навреме — каза тя и погледна с копнеж към сандвича си. Беше изгубила нишката на мисълта си за Аманда, но пък беше възвърнала апетита си. Струваше й се, че е за добро, особено при тази адска жега. — А дори да греша, той вече не ме тормози.
— Омел се е от Касъл Каунти, залагам си главата, че е така — гордо заяви полицай Дан Боукман. — Дошло му е нанагорно, предполагам, затова е зарязал колата в ямата и се е чупил. Тапата е на същото мнение. Джим Дули и Елвис са изчезнали вдън земя.
— Тапата, викате му така, защото пие много шампанско?
— Не, мадам, съвсем не. В гимназията двамата с него играехме на предна линия в отбора по ръгби на Касъл Хилс — „Касъл Хил Найтс“, който спечели купата на щатския шампионат в първа дивизия. „Бангорските овни“ водеха с три тъчдауна, но ние ги изядохме с парцалите. От петдесетте години насам ние бяхме единственият тим от тая част на щата, който грабна купата. През онзи сезон Джоуи беше непобедим. Дори когато четири момчета висяха върху него, той продължаваше да лети като тапа. Затова му викахме Тапата и аз още му казвам така.
— Мислиш ли, че ще ме удари, ако се обърна така към него?
Дан Боукман се засмя доволно:
— Не! Ще бъде поласкан!
— Добре тогава. Значи аз съм Лизи, ти си Дан, а той е Тапата.
— Бива.
— Благодаря за обаждането. Справихте се страхотно.
— Мерси за комплимента, мадам. Лизи. — Тя усети задоволството му и се почувства добре. — Дръж ни в течение, ако ти потрябва нещо. Или ако онова мекотело пак се обади.
— Дадено.
Лизи отново отхапа от сандвича и до края на деня не се сети за Аманда, вечния кораб „Ружите“ или Бумна луна. През нощта обаче някъде в далечината изтрещя гръм и тя се събуди, обзета от усещането, че нещо грамадно я преследва… преследва не беше-точната дума (то не би си дало труда) — размишлява за нея. От представата, че е попаднала в необятното съзнание на този звяр незнаен, й се дощя да заплаче и да запищи. Едновременно. Дощя й се също да гледа стари филми по ТСМ, да пуши цигари и да пие силно кафе. Или бира. По-добре бира. От бирата пак можеше да й се доспи. Вместо да стане, изключи нощната лампа и се сви в леглото. „Никога няма да заспя. Ще си лежа така, докато не просветлее на изток. Тогава ще стана и ще си направя кафе.“
Но само три минути, след като си го помисли, тя задряма. След десет минути вече спеше дълбоко. Още по-късно, когато луната изгря и тя сънуваше как се носи над един екзотичен плаж с фин бял пясък на вълшебното килимче, съшито от чувалите с щампата „Пилсбъри“, за няколко мига леглото й остана празно. Разнесе се уханието на червен и жълт жасмин, на кактус, аромати, някак изпълнени с копнеж и ужас. После отново се озова в леглото си и на сутринта почти не помнеше съня, в който летеше над брега досами езерото в Бумна луна.
8.
Случи се така, че представата на Лизи за разчленяването на змията от книги не съвпадна с действителността само в два аспекта, пък и те наистина бяха незначителни. Първо, Партридж изпрати само двама души — студент и студентка на около двайсет години с червеникава коса, вързана на опашка, промушена през шапката с емблемата на „Ред Сокс“. Второ, Лизи не беше предвидила колко бързо ще потръгне работата. Въпреки страшната жега в кабинета (от трите вентилатора, включени на максимална степен, почти нямаше полза) всички книги бяха натоварени в тъмносиния ван за по-малко от час. Когато Лизи попита младежите от „Специални колекции“ (които полушеговито зовяха себе си „раболепните слуги на Партридж“) ще желаят ли студен чай, те ентусиазирано приеха и всеки изпи по две големи чаши. Девойката, която се казваше Кори, обясни на Лизи колко много харесва книгите на Скот, особено „Реликви“, била прочела три пъти. Младежът на име Майк изказа съболезнования на Лизи. Тя от сърце им благодари за милите думи.