Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
— Сигурно ви е много мъчно да виждате мястото толкова празно — каза Кори и посочи обора с чашата си. Ледените кубчета вътре издрънчаха. Лизи внимаваше да не погледне право в чашата, за да не би да види нещо друго освен лед.
— Малко е тъжно, но също така е освобождаващо. Твърде, дълго отлагах работата по разчистването на този кабинет. Моите сестри ми помогнаха. Радвам се, че го направихме заедно. Още чай, Кори?
— Не, благодаря. Може ли да ползвам тоалетната, преди да тръгнем?
— Разбира се. През дневната и след това първата врата вдясно.
Кори излезе. Машинално — почти машинално — Лизи премести чашата на момичето зад пластмасовата кана с чай.
— Искаш ли още, Майк?
— Не, благодаря. Предполагам, че ще махнете килима.
Тя се засмя смутено.
— Да. Ужас, нали? Единственият опит на Скот в полирането на дървени мебели се оказа катастрофа. Прости ми, скъпи.
— Малко прилича на засъхнала кръв — отвърна Майк и допи чая си.
Слънцето, мътно и горещо, се отрази в повърхността на чашата му и за миг на Лизи й се стори, че едно око е замижало към нея. Когато момчето остави чашата си, тя се пребори с подтика да я грабне и да я скрие зад пластмасовата кана.
— Всички така казват — промърмори.
— Най-гадното порязване при бръснене — пошегува се Майк и се засмя. И двамата се засмяха. Лизи реши, че нейният смях е естествен почти колкото неговия. Не погледна чашата му. Не мислеше за Дългуча, който сега беше нейният Дългуч. Мислеше само за Дългуча.
— Не искаш ли още малко? — попита отново.
— Не бива да пия, ще карам — отвърна Майк и двамата отново избухнаха в смях.
Кори се върна и Лизи си помисли, че Майк също ще помоли да ползва тоалетната, но не позна — момчетата имат по-големи бъбреци, по-големи пикочни мехури, по-големи не знам какво си — Скот твърдеше така. Прекрасно! Означаваше, че само момичето ще я погледне особено, преди с младежа да потегли с разчленената змия от книги във вана. О, тя без съмнение щеше да разкаже на Майк какво е видяла в дневната и какво е открила в тоалетната, но Лизи нямаше да е там, за да го чуе. Всъщност погледът на девойката не я смути, макар машинално да пооправи косата си, мислейки, че някой кичур е щръкнал, или нещо подобно. Обаче по-късно (след като пъхна стъклените чаши в миялната, без дори да ги погледне) самата тя отиде в тоалетната и видя кърпата върху огледалото. Спомняше си, че метна хавлиена кърпа върху огледалото на аптечката в банята на горния етаж, спомняше си го кристално ясно, но кога беше закрила това огледало?
Не знаеше.
Върна се в дневната и видя, че голям чаршаф е окачен върху огледалото над камината. Би трябвало да го е забелязала по-рано, докато е била тук, предполагаше, че Кори го е видяла — направо щеше да ти извади очите, но истината беше, че напоследък малката Лизи Ландън не прекарваше много време в съзерцание на собственото си отражение.
Разходи се из къщата и откри, че почти всички огледала на приземния етаж са покрити с хавлия или чаршаф, или (в един случай) са свалени и обърнати към стената. В духа на „Като ще е гарга, да е рошава“ Лизи забули и последните две. След това се зачуди какво точно си беше помислила младата библиотекарка с розовата бейзболна шапка. Че вдовицата на известния писател или е еврейка, или е възприела еврейския обичай на оплакването и още е в траур? Че според вдовицата Кърт Вонегът е прав, когато твърди, че огледалата не са отражателни повърхности, а пролуки, илюминатори към други измерения? И наистина, не мислеше ли така!
„Не илюминатори, прозорци. И трябва ли да ме интересува мнението на някаква си библиотекарка?“
Вероятно не. Но на този свят имаше толкова много отражателни повърхности, нали? Не само огледала. Стъклени чаши за плодов сок, от които да се пазиш сутрин, винени чаши, в които да не поглеждаш вечер. Толкова много пъти сядаш зад волана на колата си и твоето лице те гледа от контролното табло. Толкова много дълги нощи, в които съзнанието на нещо… друго… може да се насочи към теб, ако не умееш да отклониш своето в друга посока. И как точно да го направиш? Как да не мислиш за нещо? Съзнанието е шотландски бунтовник с поличка, който раздава ритници — така твърдеше покойният Скот Ландън. То можеше да подтикне… мамка му, кажи го! То можеше да подтикне лошата кръв.