Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
Февруари бе студен и ясен, но в началото на март времето се променя, татко — също. Когато температурите се покачват, струпват се облаци и завалява първата суграшица, той се умълчава, изпада в униние. Престава да се бръсне, после да се къпе и най-накрая да готви. Настъпва момент, може би след като е изминала една трета от месеца, когато осъзнавам, че трите почивни дни, които понякога взима заради вечерната смяна, са станали четири… пет… шест. Накрая го питам кога ще се върне в завода. Страх ме е, защото сега той прекарва повечето време или горе в спалнята, или долу на канапето, слушайки кънтри по една станция от Уилинг, Западна Вирджиния. Почти не ми продумва. Виждам как очите му шарят, докато се оглежда за тях — хората на лошата кръв, на кръвния бум. Така че — не, мерси, не ща да го питам, но се налага, защото какво ще стане с нас, ако не ходи на работа? На десет години си наясно, че секнат ли парите, светът ще се промени.
— Искаш да знаеш кога ще се върна на работа? — замислено мърмори татко. Излегнал се е на канапето. Брадата му е набола. Носи стар пуловер и дълги гащи, от които стърчат босите му крака. Лежи и слуша Ред Совайн, който пее „Дий, конче“ по радиото.
— Да, татко.
Изправя се на лакът, поглежда ме и виждам, че го няма. И по-лошо, че нещо се е спотаило в него, нещо, което расте, набира сили и чака своя час.
— Искаш да знаеш. Кога. Ще се. Върна. На работа.
— Ами ти си знаеш — бързам да се измъкна. — Аз само се качих да те питам искаш ли кафе.
Той ме сграбчва за ръката като с клещи и там, където пръстите му се впиват, вечерта ще видя лилави синини. Четири лилави синини с формата на пръстите му.
— Да знаеш. Кога. Ще се. Върна. На работа.
Пуска ме и се изправя на канапето. Очите му са по-големи от всякога и не спират да се въртят. Направо ще изскочат от орбитите си.
— Никога няма да се върна там. Скот. Заводът затвори врати. Заводът беше вдигнат във въздуха. Не си ли разбрало, ти, тъпо, малко, смотано педалче? — Той забива поглед в мръсния килим. По радиото песента на Ред Совайн е свършила и сега пее Фърлин Xъски. Татко вдига очи и пак си е татко. Думите му почти разбиват сърцето ми:
— Какъв глупак си ми, Скутър, но поне си смел. Смелото ми момче. Няма да допусна да те нарани.
После отново се изтяга на канапето, извръща лице и ми казва да не го безпокоя повече, искал да поспи.
Тази нощ се събуждам от тракането на суграшицата по стъклата и виждам, че татко седи до мен и ми се усмихва, само дето не е той. В очите му няма почти нищо друго освен лошата кръв.
— Татко? — изричам, но той не откликва. Мисля си: „Сега ще ме убие. Ще ме хване за врата и те ме удуши, и всичко, което преживяхме с Пол, ще е било напразно.“
— Заспиваш — изхъхря той, сякаш не му достига въздух. Става от леглото и излиза — вирнал е брадичка, изпънал е гръб, все едно е сержант на парад. След няколко секунди чувам силно тупване и се досещам, че е паднал по стълбите или може би се е хвърлил надолу. Лежа и за известно време не мога да стана от леглото, надявам се, че е мъртъв, надявам се, че не е; чудя се какво ще правя, ако е мъртъв, кой ще се грижи за мен и не ми пука, не знам на какво се надявам всъщност. Дори малко ми се иска той да се върне да ме довърши — тогава ужасът да живея така ще секне. Накрая се осмелявам да извикам:
— Татко? Всичко наред ли е?
Дълго време отговор няма. Лежа неподвижно, слушам дъжда и си мисля: „Мъртъв е баща ми е мъртъв и аз съм тук съвсем сам“, после той изревава от мрака:
— Да, много е наред! Млъквай, бе, педал! Млъквай, ако не искаш онова, дето се крие в стената да чуе, да излезе и да изгълта и двама ни! Или искаш да те обсеби, както обсеби Пол?
Мълча, свил съм се в леглото и треперя.
— Отговори! — изкрещява той. — Отговори, задръстеняко, или ще се каеш!
Но аз не мога да отговоря, вцепенил съм се от страх; устата ми е пресъхнала и езикът ми се е залепил за гърлото. Толкова съм уплашен, че дори не мога да заплача. Очаквам всеки миг да ми се нахвърли. Или да ми свети маслото.
После, струва ми се, че след безкрайно много време — поне час, въпреки че не е било повече от минута-две, го чувам да мърмори нещо от рода на: „Мамка му, тиквата ми се е сцепила“ или „Няма ли тоя дъжд да престане?“ Сетне той се затътря към дневната и знам, че ще се тръшне на канапето и ще заспи. Сутринта или ще се събуди, или не, но и в двата случая засега е приключил с мен. Обаче още ме е страх. Страх ме е от онова същество. Не мисля, че се крие в стената, но важното е, че го има. То обсеби Пол, вероятно ще обсеби и татко, после е мой ред. Много мислих за това, Лизи.