Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
— Скот — прошепна тя. — Скъпи, слушам те.
Не последва отговор… освен този, който Лизи сама си даде. „Името на града беше Анарийн. Лъвът Сам притежаваше игралната зала. И киносалона. И ресторанта, където всяка мелодия на джубокса приличаше на някоя от песните на Ханк Уилямс.“
Сякаш нещо някъде в празния кабинет въздъхна в знак на съгласие. Може би беше само плод на въображението й. Така или иначе нямаше време за губене. Лизи не знаеше точно какво търси, но реши, че ще го познае, щом го съзре — със сигурност щеше да го познае, щом го съзре, ако Скот го беше оставил за нея — време беше да го потърси. Защото не можеше да живее така. Не можеше.
Натисна бутона „плей“ и умореният глас на Ханк Уилямс се разнесе от уредбата:
„ВЕДТСКЕН, миломое“ — каза си и затвори очи. В един кратък промеждутък от време музиката още звучеше, но приглушено и толкова далечно, сякаш долиташе от края на дълъг коридор или от гърлото на дълбока пещера. Слънчевата светлина разцъфна в червено под затворените й клепачи и внезапно температурата падна с десет-дванайсет градуса. Хладен ветрец, наситен с аромата на цветя, погали потната й кожа, отмятайки лепкавите кичури коса от слепоочията й. Лизи отвори очи в Бумна луна.
10.
Още седеше с кръстосани крака, само че сега се намираше край пътеката между хълма с пурпурните цветя и дърветата на обичаните. Идвала беше тук и преди; точно на това място я бе довел съпругът й, преди да й стане съпруг, за да й покаже нещо.
Лизи се изправи и отметна косата си, мокра от пот, наслаждавайки се на ветреца. И на прекрасните аромати естествено, но най-вече на хладния повей. Ако се съдеше по температурата — около двайсет градуса — сигурно беше следобед. Чуваше песента на различни, но доколкото можеше да прецени, обикновени птици — синигер и червеношийка, вероятно сипка и може би на чучулига. Нямаше ги ужасните кикотници от дъбравата. Тя предположи, че е твърде рано за тях. Също така нямаше никакво усещане, че Дългучът е наблизо, и това беше най-хубавото.
Обърна се към дърветата и бавно описа полукръг на място. Не се оглеждаше за кръста, защото Дули го запрати незнайно къде, щом го измъкна от ръката си. Търсеше дървото, което беше издадено малко по-напред от другите две вляво от пътеката…
— Не, грешка — промърмори тя. — Бяха от двете страни на пътеката. Като шпалир през гората.
В този момент го видя — третото дърво, най-голямото. Дънерът му беше покрит с толкова гъст мъх, че сякаш беше обрасъл с козина. В основата му почвата още изглеждаше леко хлътнала. Тук Скот беше погребал брат си, когото толкова отчаяно се беше мъчил да спаси. Нещо бе вперило в нея празните си очи, нещо, скрито във високата трева около малката падина.
За миг Лизи си помисли, че това или е Дули, или призракът му, който се е завърнал да я убие, но после си спомни как, след като блъсна Аманда, той захвърли рамките на очилата за нощно виждане. И ето на, те си лежаха край гроба на добрия брат.
„Поредният лов на буми — мислеше си тя, докато вървеше към тях. — От пътеката до дървото, от дървото до гроба, от гроба до очилата. После накъде? А сега накъде, миломое?“
Следващата бум-станция се оказа надгробният кръст. Хоризонталната дъсчица бе застанала накриво и се създаваше впечатлението за стрелки на часовник, показващи седем часа и пет минути. Отвесната бе покрита със засъхналата кръв на Дули, която сега беше придобила ръждивочервения цвят на петната по килима в кабинета на Скот. Името, написано върху напречната дъсчица ПОЛ — все още се четеше и когато Лизи я вдигна, за да я разгледа, съзря, още нещо: жълт вълнен конец, усукан около вертикалната летва и завързан здраво. Лизи беше сигурна, че възелът е съшият като онзи, с който камбанката на Чъки бе прикрепена към дървото в дъбравата. Жълтата прежда беше от същото кълбо, което куките на Доброто мамче подръпнаха, докато тя плетеше и гледаше телевизия във фермата в Лисбон. Усукана бе около вертикалната летва до мястото, което бе потъмняло от пръстта. Изведнъж Лизк си спомни как нишката й се точеше в мрака, преди Дули да изтръгне кръста от плътта си и да го захвърли встрани.