Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
Отивам до вратата. Премествам чинията, която смятах да избърша, в другата си ръка, и отварям вратата. Виждам с ужасяваща яснота мъжа пред себе си. Човекът на „Гипсъм“ не е много по-висок от мен, но с черната шапка с козирка, панталони в цвят каки с остри като бръснач ръбове, риза в същия цвят, която се показва изпод късото му, разкопчано черно яке, той е като апотеоз на силите на реда и спокойствието. Сложил си е черна вратовръзка и носи нещо като куфарче, но не типичното делово куфарче (ще изминат още няколко години, докато науча думата „портфолио“). Непознатият е шишкав, гладко избръснат, с розови страни. Обут е в галоши с цип, не със закопчалки. Оглеждам го от глава до пети и си мисля, че ако има човек, комуто е писано да бъде застрелян на верандата на една затънтена ферма, това е този мъж. Дори едничкото косъмче, което се подава от ноздрите му, обявява шумно: да, това е той, няма измама, обреченият да умре от куршума на човека с крака-ножици. Дори името му, мисля си, е от онези, които стоят под вестникарските заглавия, крещящи „УБИТ“
— Здравей, синко — заговаря ме той. — Ти трябва да си едно от момчетата на Спарки. Аз съм Франк Холси, от завода. Началник личен състав. — Протяга ми ръка.
Мисля си, че не ще успея да подам моята, но успявам. Мисля си, че не ще проговоря, но и това успявам да сторя. Гласът ми звучи нормално. Толкова по-добре, понеже аз съм единственото, което разделя този човек от куршум в сърцето или в главата.
— Да, сър така е. Аз съм Скот.
— Приятно ми е да се запознаем, Скот — казва той и наднича зад мен в дневната. Опитвам се да си представя гледката през неговия поглед. Постарах се да разтребя завчера, но един Бог знае дали съм свършил нещо, в крайна сметка аз съм едно смотано хлапе. — Баща ти се загуби, тъй да се каже.
„Хубаво — мисля си, — още съвсем малко и ще загубиш всичко господин Холси. Работата си, жена си, децата си, ако ги имаш.“
— Не ви ли се е обадил от Фили? — изненадвам се аз. Нямам представа докъде ще ме доведе всичко това, но не се страхувам. Аз съм по тази част. Мога неспирно да бълвам простотии. Страхувам се, че татко ще изгуби контрол и ще открие огън иззад вратата. Може би ще уцели само Холси, но по-вероятно е да улучи и мен.
— Не, синко, иначе нямаше да съм тук. — Дъждът трополи по навеса на верандата, но поне не вали върху Холси, така че не е абсолютно наложително да го поканя вкъщи, но какво ще правя, ако той реши да се самопокани? Как бих могъл да го спра? Някакво хлапе по чехли, застанало на прага с чиния в ръка и пешкир през рамо.
— О-о, той страшно се притесни за сестра си — отвръщам и се сещам за биографията на бейзболиста, която чета. Книгата е на леглото в спалнята ми. Сещам се и за колата на татко, която е паркирана встрани, под стряхата на бараката. Ако господин Холси се разходи до другия край на верандата, ще я види. — Болна е от това, дето уби прочутия болплейър на янките.
— Болестта на Лу Гериг? Ама че кур… куриоз, де. Дори не знаех, че Спарки има сестра.
„Не си единственият“ — казвам си.
— Синко… — Скот — това на нищо не прилича. Кой се грижи за вас, докато баща ви го няма?
— Една съседка, госпожа Коул. — Джаксън Коул е името на човека, написал „Железният играч на янките“. — Идва тук всеки ден. Освен това Пол знае четири начина да приготвя кюфтета.
— Четири начина, а? — господин Холси се засмива. — Кога се връща Спарки?
— Ами тя вече не може да ходи и диша ей-така. — Поемам си дълбоко въздух. Удава ми се лесно, защото изведнъж сърцето ми забива лудо. Биеше бавно, когато бях сигурен, че татко ще убие господин Холси, но сега, щом има шанс да му се размине, то чак ще изскочи от гърдите ми.
— Ох миличък — въздъхва съчувствено Холси. Въобразил си е, че разбира всичко. — Лоша работа. — Бърка под якето и вади портфейла си. Отваря го и ми подава банкнота от един долар. Спомня си, че имам брат, и вади още една. И тогава, Лизи, изведнъж се случва най-странното: изведнъж си пожелавам баща ми да го убие.
— Заповядай, синко. — Подава ми банкнотите и все така изведнъж, сякаш чета мислите му, осъзнавам, че е забравил името ми, и го намразвам още повече. — Вземи. Една за теб и една за брат ти. Почерпете се в онази малка сладкарничка на пътя.
Не искам тъпия му долар (пък и на Пол вече не му е притрябвал), но взимам банкнотите и му благодаря; той отвръща, че няма защо, и прокарва ръка по главата ми. Докато роши косата ми, поглеждам наляво и виждам как баща ми наднича през пролуката на вратата. Виждам и стърчащото дуло на пушката. Най-сетне господин Холси слиза по стъпалата. Затварям вратата и с баща ми гледаме как той се качва на служебната кола и дава на заден по дългата алея. Хрумва ми, че ако заседне, ще се върне да се обади по телефона и няма да избяга от смъртта, но това не се случва и в края на краищата той довечера ще целуне жена си на прибиране у дома и ще й разкаже как е дал два долара на едни момченца да се почерпят. Виждам, че още стискам банкнотите, и ги давам на татко. Той ги пъха в джоба си, без да ги погледне.